“Знам, че викам насън - запуши си ушите.Все едно - невъзможно е да прогониш кошмара.Отдалече се връщам и от страх съм пропита.”

“И оживявай всеки път, когатоне ми достига стих да го изпея.Така след мен - ти още ще си лято.А аз ще знам, че някой ме живее.”

“След него ще съм толкова сама,че себе си ще почна да обичам...”

“Нека не е любов, нека е нещо единствено -дума, която пред никой не съм изричала...Но са предатели думите - били са и шепот и писък...С какво да му кажа, че наистина го обичам?!”

“И какво, че целувах - като принцът отново е жаба.Просто локви обича, а пък аз не съм го разбрала.”

“Сега си спомням.. късно се родих.На всичкото отгоре и валеше.Наметната с един дъждовен стих - зашляпах.. ала страшно ме болеше.Болеше ме безчувствената пръст,белязана от нелюбими стъпки.Сред локвата пред оня Божи кръст - не знаех всъщност - вино ли е - кръв ли...Светът отдавна беше оздравялот глупавата болест да обича.И за да бъде все по-малко бял -разстрелваше във тъмното кокичета.Разбрах тогава - късно се родих.След трупове на толкова надежди,сама не зная как се престрашихдо седем сутринта да бъда нежна.”

“Като ви липсва чуждият скандал,а вкъщи рогоносец си отглеждате -не ме учете, моля, на морал.Защото леко ще си вдигна веждата!Едната вежда само - ясен знак,но за глупаци трябва да превеждам:"Не преминавай, ако си глупак -оръжие е синьото под веждата!"Ще стрелям със висока тишина.А пък когато денонощно плачете -не ме учете, моля, на сълза.Видях я във окото на палача си.И я изпих. Една сълза - гигант.Преди да вдигна другата си вежда.Не ме учете, моля, на талант.И не рога - таланта си отглеждайте.Той е раним. И ражда мъртъв плод./От злобата таланта абортира./Не ме учете, моля, на живот.Понякога приживе се умира.”