“Лунната сонатаВ тази бяла лунна тишина кой ли свири лунната соната и разплаква бледата луна, и я сваля до сами стъклата? Притвори прозореца! Мълчи! В долния етаж едно пиано свири много тъжно. Не плачи! Нищо, че навън се мръкна рано! Нищо, че в гнездата, пълни с мрак, птиците със влюбени зеници тихичко си дават таен знак... Не плачи! Нали и ти си птица!... Нищо, че тополите шумят и раздават обич и прохлада, а под тях прегърнати вървят всички млади, а и ти си младо!... Не скърби, затворено сърце! И за теб ще дойде светлината! Чувай - долу две добри ръце тъжно свирят Лунната соната.”
Explore This Quote Further
Quote Analysis:
In this poem by Damyan Damyanov, the speaker reflects on the moonlit night and the melancholy music that fills the air. The imagery of the pale moon being moved to tears and the piano playing a sad tune below create a sense of longing and sorrow. The speaker urges someone, perhaps themselves, not to cry, as they too are like a bird that will find light and solace in the darkness. The poet instills hope in the listener, promising that even for a closed heart, light will come. The repeated references to music, the moon, and nature create a dreamy and reflective atmosphere in the poem.
Modern Relevance of "Лунната соната” by Дамян Дамянов
This beautiful poem by Дамян Дамянов captures the essence of melancholy and yearning through the imagery of a moonlit night. The poet reflects on the sadness and solitude that can accompany such moments, but also reminds us that there is always hope for light to enter our lives. The theme of finding solace in music and nature is timeless and resonates with readers even in the present day, where people continue to seek comfort and healing in art, music, and the beauty of the natural world. In a world that can feel dark and overwhelming at times, this poem serves as a reminder to hold onto hope and trust that brighter days are ahead.
Example of Usage
The following excerpt is taken from a poem by Damyan Damyanov, where the moonlight is described as playing a sonata that brings tears to the pale moon. The poet urges the reader not to cry, as even in the darkness, there is still love and warmth to be found.
Reflection Questions
This poem by Damyan Damyanov evokes a sense of melancholy and longing under the moonlit night. It speaks to the beauty and sadness that can be found in the darkness. As you reflect on these verses, consider the following questions:
- How does the imagery of the moon and the music create a sense of atmosphere in the poem?
- What do you think the significance of the piano playing "много тъжно" (very sadly) is in the context of the poem?
- The speaker reassures the reader that light will come even to the closed heart. How does this message resonate with you personally?
- How does the idea of young love and the embrace of the trees add to the overall theme of hope and comfort in the poem?
- Reflect on the emotions and thoughts that arise for you as you read and think about "Лунната соната". What connections can you draw to your own experiences or feelings?
Similar quotes
“Заспиваш ли, аз май че те събудих, прости ми, че дойдох при теб сега. Душата ми се стяга до полуда в прегръдките на свойта самота. Самичък съм, а тъй ми се говори, устата ми залепва да мълчи ... Не ме пъди, ще си отида скоро, аз дойдох тук на бурята с плача. Ще седна до главата ти, ей тука и ще ти разкажа приказка една, в която е положил зла поука един мъдрец от стари времена. Един разбойник цял живот се скитал и нивга не се връщал у дома, вместо сърце, под ризата си скрита той носел зла и кървава кама. Преварвал той замръкнали кервани и само денем криел своя нож, а ножът му ръжда не хващал, човекът като дявола бил лош. Но кой знай, един път от умора и той на кръстопът заспал. Подритвали го бързащите хора и никой до главата му не спрял, а само малко дрипаво момиче челото му покрило с листо. Заплакал той за първи път обичан, заплакал той, разбойникът, защо ? Какво стоплило туй сърце кораво, нестоплено в живота никой път ! Една ръка накарала тогава, сълзи от поглед в кърви да текат. Една ръка, по-топла от огнище, на главореза дала онова, което той не би откупил с нищо ни с обир скъп, ни с рязана глава. Но ти заспа, а тъй ми е студено, туй приказно момиче, где е то ? То стоплило разбойникът, а мене ти никога не стопли тъй, защо?”
“... И нищо че крила корави нямам! И нищо че животът ме ограбил и ми оставил само черни жалби и туй сърце, което толкоз страда! О, нека всичко, всичко да ми вземат, но към света да ми оставят само едно око, с което да го виждам, едно сърце, с което да го чувствам, една ръка, с която да го сложа завинаги в най-честния си стих!”
“Последно писмоТи ли ми отне топлината, че е тъй студено днес у нас? Няма с туй да станеш по-богата, нито сиромах ще стана аз!... А пък можеше ти толкоз леко да ме стоплиш с двете си ръце! Колко обич трябва на човека? Колко сбира живото сърце? Но аз имам мъка, дето пари, лист неписан и безсънна нощ, но аз имам вяра и другари - те ми дават и крила и мощ! И кога ми стане много тежко, аз отново пак ще ги сбера - ще им кажа всичко най-човешки, те са свои - те ще разберат! Ще повикам мъката си стара, тя ще капне мълком на листа, ще запаля със другар цигара... Не, не съм самичък на света! Имам радост, имам скърби тежки и един огризан молив стар... Да скърбиш е винаги човешко, нечовешко - да си без другар!”
“Към себе сиКогато си на дъното на пъкъла, когато си най-тъжен, най-злочест, от парещите въглени на мъката си направи сам стълба и излез Когато от безпътица премазан си и си зазидан в четири стени, от всички свои пътища прерязани нов път си направи и пак тръгни. Светът когато мръкне пред очите ти и притъмнява в тези две очи сам слънце си създай и от лъчите му с последния до него се качи. Трънлив и сляп е на живота ребусът, на кръст разпъва нашите души. Загубил всичко, не загубвай себе си - единствено така ще го решиш!”
“България, и святата, и милата,която няма нищо общо с думите,която бе за Дякона бесилото,а пък за Ботев - Вола с куршумите....Сега това е романтично минало,а те самите - приказка, героика.Но всяка нощ, безименни и именни,се връщат те в кръвта и в покоя ми.Изпълват стаята и мен. И питат:- Строшихте ли на този свят оковите?”
“Когато си на дъното на пъкъла,когато си най-тъжен, най-злочест,от парещите въглени на мъкатаси направи сам стълба и излез.Когато от безпътица премазан сии си зазидан в четири стени,от всички свои пътища прерязанинов път си направи и пак тръгни.Светът когато мръкне пред очите тии притъмнява в тези две очи,сам слънце си създай и от лъчите мус последния до него се качи.Трънлив и сляп е на живота ребусът,на кръст разпъва нашите души.Загубил всичко, не загубвай себе си –единствено така ще го решиш!”