“Всяко нещо да бъде с мярка.”

“- Ага, сираче съм аз. От стареца, дето ме отгледа, се научих да се уча. От изгревите знам да грея, от залезите - да заспивам, от реката знам да съм красива, от гората знам да се одевам.”

“... Кой е по-прав, кой е по-силен, кой е на Божия път ме питаш... Искаш аз да бъда везната. Не мога, сине, не знам кое е право. Няма везна със сърце. Това, което знам, е, че щом си на пътя, всеки въпрос иде от сатаната, а всеки отговор иде от Бога. За теб остава да намериш сили да признаеш какво е попитало сърцето ти, за да разбереш на какво е отговорила душата ти.”

“Аз си падам по влаковете и жп гарите. Там хората може да се псуват, да се целуват, може да се срещат и разделят, но винаги е от сърце. На мен люшкането на купето по време на път ми действа като ласка. Все едно съм се сгушил в някаква длан на добряк и се разполагам от двете страни на реалността. Отсам е дрямката, а оттатък бягащи дървета и къщурки, които пресичат теб и живота ти. Чудиш се в унес - пред прага на сладък спомен ли си или вече живееш в случката, която ти предстои...”

“БРЯГТук не слизаш по каменни стъпала,няма гара,тълпи не пристигат,не шумят параходни витла,нито котви гърмящи се вдигат.Тука сякаш се свършва света.Срещаш самопрострени платна,сламен покрив - рибарска колиба.И навред тишина, тишина,дъх на йод, водорасли и риба.Две сребристи тополи стоят - посрещачки самотни - до фара,сякаш с тяхвика, моли брегътда се върне рибарят.”

“Залезът се разля над гората, последните слънчеви лъчи запалиха кората на вековните дървета, откроиха страховитата плетеница на клоните им. От изток нощта протегна по коритото на реката чудовищен език и изгълта деня. Горските птички се стаиха през тези няколко секунди, в които светлината предаде на мрака грижата за света.”

“Слънцето потъваше бързо зад далечните планини като жълтица в кесия на скъперник.”