“Като видя какво ги чака, Свраката усети, че е близо до неописуемия ужас, и не щеш ли, някакво странно същество се покатери на рогозката и седна близо до нея.- Нещо за писане имаш ли? - попита недружелюбно то и самó си отговори: - Нямаш.Много добре, защото аз съм неописуемият ужас и ако започнеш да ме описваш няма да е прилично, нали? А сега да те обхвана ...”

“Вярно е, при нас няма зима, има беззимие, предречените от календара месеци за студ и сняг се разколебават от белите повеи на Беломорието и ако се случи да ръсне сняг през нощта, то утрото с извинение го прибира от покривите и дворовете и ни подарява малко кафява кал ...”

“Мама, без да иска, бе съсипала една книга - четена на терасата, оставена до включения котлон, корицата и първите двайсет страници се бяха овъглили.- Ще я купя още днес - извини се мама, - има я в книжарницата.- Много добре. Купи я и я сложи във фурната, ако щеш. На мен ми трябва ТАЗИ книга! Та-зи! Разбираш ли?Мама не разбираше, аз не разбирах, но станахме свидетели как татко възстанови изгорелите страници: беше намерена същата хартия, беше нарязана в същия формат и понеже в печатницата на профкомбината нямаха шрифт на полусветло латине 12 пункта, татко, тих и упорит кат монах, за два месеца написа на ръка страниците. С печатарско мастило и специално перо....- Всеки екземпляр си има свое индивидуално пространство, как не го разбираш? - прибра татко книгата в библиотеката с молба да не се смесва готвенето с четенето и обратно.”

“- Бе не съм търсил благодарност, аз им помагах. Ама един еднъж ме удари със същата ръка, дето му оздравих, е, там, до дерено му бе къщата, вий не го повните. Очите ми се надуха каквото баире, ама си замълчах и зех само да го подминавам каквото въздух. И след двайсет години, той се усети и доде да се опрощаваме.- Ти опрости ли му?- Че как няма да му опростям, щом се е усетил!- Повечето сега не опрощават.- Само който нема душа, не може да опрости, щом види, че чилякът иска да се поправи. На всички съм опростявал, както и на мене са опростявали, когат съм сбърквал. По това се познава справедливостът, ние не сме по-големи от нея.- И какво стана сетне?- Нищо. Щом тръгна чилякът за небето, отидох да го изпроводя. Сега и аз чакам да си ида. Видиш ли го, е, там, в сребърното си ще ме пусне каквото перце. И там е пълно с роднини, има кой да ме сряща, не бой се.”

“Прав си, замислено каза Мариона. Обаче виж какво се получава: уловиш по някакъв начин мимолетното, заковеш го като препарирано върху платното и то вземе, та се превърне в своята противоположност - изкуството го превръща във вечност. Онази екзистенциална лудост на Мунк, с обезумялото от самота и ужас човече - такава и ще си остане във времето. То не спира да вика, толкова години вече... от хиляда осемстотин деветдесет и трета година до днес вика ли, вика. Изкуството увековечава временните неща. Макар че, временно нещо ли е пристъпът на ужас в едно човешко същество. Това са рецидиви, Хю, злокачествени рецидиви на човешката психика. Добре, че ги има и пристъпите на щастие - то е лековерно и нехайно към всичко, което би последвало, толкова нехайно, че ни вдъхва куража да продължаваме да живеем, въпреки и въпреки.”

“Всяка майка е свободна да гледа на детето си, както умее, обаче всяка е длъжна да сяда на стол точно толкова висок, колкото и столът, на който седи детето.”

“Вчера срещнах случайно на улицата нашия добър приятел от кафене Малка България, бае Вездесъщов. От отдавна не бял го виждал и право да ви кажа, искрено се зарадвах, защото тоя бае Вездесъщов е един добър и приятен човек, весел и духовит. Въобще забележил съм, че приятните хора всякога са весели и малко или много духовити и задължително умни. За такъв човек не жали сърцето си — отдай му го всецяло. С такъв човек е удоволствие и насаме да поприказваш, а и в компания да седнеш да си пийнеш, и на лов да отидеш, и табла да поиграеш, и да позлодумничиш по адрес на някой несимпатичен приятел. Пък удоволствие е и тъй нищо да не правиш, а да седиш и само да го гледаш. Защото и физиономията на такива хора те подкупва. Може да не е хубав, може би дори да е грозен, но се пак от лицето му се излъчва нещо такова, как да го кажа, човек не може и да го знае какво е, флуид ли е, лъчеизпускание ли е някакво, радиоактивност ли е но във всеки случай нещо привлекателно, което предразполага и печели симпатии.”