“Трябваше да съм слънце по-бързо да ме намериш.”

“Но вместо да се давиш в очите ми -преплувай ги - не искам да съм гробище.”

“След него ще съм толкова сама,че себе си ще почна да обичам...”

“Сега си спомням.. късно се родих.На всичкото отгоре и валеше.Наметната с един дъждовен стих - зашляпах.. ала страшно ме болеше.Болеше ме безчувствената пръст,белязана от нелюбими стъпки.Сред локвата пред оня Божи кръст - не знаех всъщност - вино ли е - кръв ли...Светът отдавна беше оздравялот глупавата болест да обича.И за да бъде все по-малко бял -разстрелваше във тъмното кокичета.Разбрах тогава - късно се родих.След трупове на толкова надежди,сама не зная как се престрашихдо седем сутринта да бъда нежна.”

“Знам, че викам насън - запуши си ушите.Все едно - невъзможно е да прогониш кошмара.Отдалече се връщам и от страх съм пропита.”

“И оживявай всеки път, когатоне ми достига стих да го изпея.Така след мен - ти още ще си лято.А аз ще знам, че някой ме живее.”

“Да си купим мълчание. Да си купим със рестото - слово.И тогава, любими - който още обича - да каже.Но онази китара няма как да си купим отново.Тя изпя песента си - и за нас, и за мъртвите даже.”