Керана Ангелова

“Краят на лятото. Странджа. Небето е обсипано с диаманти, по-истински са само истинските. И въздухът е пресен, и тишината е лековита. Не е идилия, човешко е. Някакъв простичък рай, който те приема с всичките ти падания-ставания по света и с всичките ти неизброими грехове. Най-търпеливото място. Онова, което сме поискали да изгубим. И което, ако поискаме, можем да намерим.”

“Обичам да пътувам с влак. Прилича на пътуващо село: пътниците разговарят, спорят, похапват, слушат музика, решават судоку, бистрят политиката, сближават се или пътуват в пълно мълчание ... Единствено когато някой недоспал пътник задреме, става неловко. Това е най-интимният момент, ако може така да се каже - за съжаление, няма как да бъде избегнат. При всяко пътуване, във всеки влак неизменна е гледката на човек, който отпуснал глава на гърдите си или обтегнал я назад на облегалката, героично се бори с представата за самия себе си, заспал на публично място. А тя, най-меко казано, е смущаващо откровена: отворена уста, слюнка в едното ъгълче, оголени зъби ... бори се човекът, стряска се в полудрямката, опитва да се разсъни ... но няма спасение. И се предава, и оставя на показ своята безпомощност, потънал в прегръдките на Хипнос.”

“Споходи ли ни любовта, всички до един ставаме поети. Когато ни напусне - също.”

“Може би пясъчният часовник е най-добрата мерилка за вечност, не за време. Стига да има кой да я обръща непрекъснато.”

“Мама по-често е на легло. Баща ми готви, пере на ръка бельото ѝ – докато в същото време нещо ѝ подвиква. Помня го под цъфналата слива, на чешмата. В легена е набухнала пяна, той несръчно мачка вътре нежната дрешка, хвърчат парцали сапунка. Вдига дрехата към слънцето да провери дали е достатъчно добре изпрана, от нея тече вода по лицето му, той мърмори, но някак усмихнато, над него небето е синьо като очите на мама, а от сливата капе снежнобял цвят и лети във въздуха…Подвиквам му от терасата: нека се посъберат дрехи, ще включим пералнята. Той не ме и поглежда: тези мога и на ръка...”

“Онова, което животът е направил от тебе, същото ли е, което ти си направил от живота си?”

“Когато човек общува от разстояние, намира малко думи, които много да означават ...”

“Един е смисълът на заминаването, друг - на завръщането. А уж все е пътуване.”

“В този миг ми се ще да зная какво правят в с и ч к и т е човеци на земята,представяш ли си!Човек до човек,шест милиарда и половина.Един слуша блус,друг сади дърво,трети реже главата на агне,четвърти учи чужд език,друг стои до прозореца с часове,някой сомнамбулно ходи по покрива,някой пътува с круизен кораб,друг дяла еднодръвка на брега на океана...Човеците...в един и същи миг вършат шест милиарда различни неща:клечат в тоалетната,стоят под душа,хвърлят се самоубийствено от мостове поради нещастни любови,четат,рисуват,смеят се,плачат,вървят,потънали до глезените в мъгли,отиват някъде или се завръщат,пътуват с влакове,разбиват банки,плуват като риби,изкачват еверести,убиват други човеци с нож или с пушка,целуват дете,насилват жена,пеят в хор Одата на радостта,изработват обувки,отглеждат цветя,посичат делфини,милват любимата,любимия,ровят в казаните за боклук,летят с парапланери,крещят сред тълпите по площадите,пишат книги,общуват във Фейсбук... и с нокти и зъби са се вкопчили в идеята,че трябва да са щастливи на всяка цена,каквото и да правят в този живот-без да си дават сметка,че целта на занятието не е тази...не е...щастието е покрай другото.”

“Нека си отлети - не е възможно да я уловя в рамка. Защо, каза Хю. Някои са успели да уловят мимолетното. Други - даже полъха на мимолетното. Спомни си усмивката на Джокондата... или щастливото изумление в мига, в който едно момиче е схванало , че е влюбено, очакването в погледа, любовната нега и сладката уплаха едновременно - Момичето с перлената обица на Вермеер ван Делфт... Или онзи вик на ужас...Викът на Мунк, с отворена завинаги уста, в безумен страх... отчаянието, което излиза през устата на едно човешко същество... или онзи фаюмски портрет, в който жената е предимно едни очи... в тях удивлението от нещо внезапно е останало за векове напред... Само ако нямаш страх, би погледнала мига в очите и само тогава той би ти се доверил и би поискал да спре.”

“Прав си, замислено каза Мариона. Обаче виж какво се получава: уловиш по някакъв начин мимолетното, заковеш го като препарирано върху платното и то вземе, та се превърне в своята противоположност - изкуството го превръща във вечност. Онази екзистенциална лудост на Мунк, с обезумялото от самота и ужас човече - такава и ще си остане във времето. То не спира да вика, толкова години вече... от хиляда осемстотин деветдесет и трета година до днес вика ли, вика. Изкуството увековечава временните неща. Макар че, временно нещо ли е пристъпът на ужас в едно човешко същество. Това са рецидиви, Хю, злокачествени рецидиви на човешката психика. Добре, че ги има и пристъпите на щастие - то е лековерно и нехайно към всичко, което би последвало, толкова нехайно, че ни вдъхва куража да продължаваме да живеем, въпреки и въпреки.”

“Матей Делфина написа много писма, пет мастилници с мастило изписа до д ъ р ж а в а т а. Отговор не получи. Докато дращеше усърдно с разскърцаното старомодно перо, една и съща картина беше пред очите му: окървавеното море, телените гъргъри, червеният залез и той кървав, делфините с обърнати кореми и единственият жив сред тях, който могъщо се мята в затвора на рибарските мрежи, и се смесваше тази картина с друга една, също мътна и кървава: човешки мозъци като пихтиести гъби изтичат от черепите, наполовина отнесени от парчета снаряди; гърчат се крайници, отделени от телата си, телата са мъртви, краката и ръцете още са живи; кълба от черва нежно се тресат насред отворените кореми или висят по тръните и храстите наоколо, текат изпражнения и кръв, а над труповете войната фучи и трещи, изсипва смърт от небето, тежки железни машини бълват огън, тяхна майка е безумната човешка изобретателност, сътворила всичките тези самолети, танкове, катюши, фаута, автомати, от най-голямото до най-малкото, до цилиндричните тежки патрони, пълни с дребните си плодове, студените лешници на смъртта, с тях човешкият ум е въстанал срещу самата природа, срещу най-ценното в нея: против живота на нейните твари, против себе си самия е въстанал човекът и това е най-голямата му лудост, война е, бил съм на война и го потвърждавам, да убиваш делфините е война, пише Матей с разкривеното перо и капки мастило като синя кръв пръскат и попиват в хартията, само че врагът не е въоръжен, делфините нямат оръжие да са ни равностойни, това е изтребление, геноцид, това е фашизъм, по-голям от всеки друг фашизъм на земята, пише Матей, патосът му е естествено човешко чувство в този момент и той не се срамува от него, въпреки че обикновно не обича да говори приповдигнато, сетне спира, захапал върха на дървената писалка, препрочита написаното и поправя старателно, тяхна майка е човешката изобретателност го зачерква и отгоре пише техен баща......нали така Марийо, Господ ни е дал толкова много свобода, в нея сме, отвсякъде ни обгръща, нали, въздухът е свобода, морето и небето са, делфините и птиците, трябва само да направим своя избор да сме като тях, ако ме разбираш, Марийо; трябва само да изберем свободата да сме като тях: не повече да си, не цар на природата, избери свободата да си наравно с всичко друго наоколо, това също е свобода, най-голямата според мене. И още, Марийо, свободата е толкова много неща, затова си мисля,свобода е също да си сам срещу всички, когато знаш, че си прав.”