Петя Караколева

“Като видя какво ги чака, Свраката усети, че е близо до неописуемия ужас, и не щеш ли, някакво странно същество се покатери на рогозката и седна близо до нея.- Нещо за писане имаш ли? - попита недружелюбно то и самó си отговори: - Нямаш.Много добре, защото аз съм неописуемият ужас и ако започнеш да ме описваш няма да е прилично, нали? А сега да те обхвана ...”

“Кокошката излезе на двора да чака Петльо.Чака час, чака два, Петльо го нямаше. Само вятърът дойде в късния следобед, яхнал оранжев кон, който почти не се виждаше в оранжевата светлина на залеза.- Подръж малко коня, докато подремна в шубрака - помоли я вятърът.Кокошката пое юздата и тъкмо тогава пристигна Петльо и взе да се пляска с криле по главата.- Ще изкукуригам! Вятърничави коне ще ми укротява! Амазонка ще ми се пише! Кокошка!”

“Високо над него зората наля в розова чаша малко от тъмното на отиващата си нощ и малко от светлото на идващия ден, разбърка ги, та се получи свеж предутринен здрач и го изля върху гората.”

“Пролетта цяла седмица топуркаше през гората, помъкнала дъждовна вода в съдран чувал, и цяла седмица от чувала ту прекапваше, ту преваляваше, ту от някоя дупка се изливаше същински порой. А поляните пиеха дъжда капка по капка ...”

“Нощта извади звездната си пижама ...”

“... дотърчалата пролет копираше белия люляк и надничаше под индигото да види дали се е получил лилав люляк.”

“Над тях утрото опъна синьото платно на небето на кръгъл гергеф, който беше самият хоризонт, и избродира жълто пролетно слънце.”

“Тази приказка започна през септември, когато есента се катереше по дърветата в гората, разместваше дебелите кафяви клони като да бяха дебели речници в кафява подвързия, прелистваше лист сред лист и превеждаше от зелен език на жълт. Ябълките и крушите превеждаше на узрял език. Горските жители наобиколиха едно крушово дърво и докато лапаха зрелите круши, хвалеха есента преводачка.”

“А Слънцето, понеже наближавало пладне, стиснало едно дъждовно облаче в шепите си, измило си ръцете, после ги избърсало в друг облак, пухкав, като хавлиена кърпа ...”

“Едничка будната нощ мажеше черно масло по нарязаните от черчевето квадратни филии на прозореца.”

“Циганското лято калайдиса една бакърена тава, чучна я на небето и се гря на неистинската ѝ топлина цели три дни.”

“Мама, без да иска, бе съсипала една книга - четена на терасата, оставена до включения котлон, корицата и първите двайсет страници се бяха овъглили.- Ще я купя още днес - извини се мама, - има я в книжарницата.- Много добре. Купи я и я сложи във фурната, ако щеш. На мен ми трябва ТАЗИ книга! Та-зи! Разбираш ли?Мама не разбираше, аз не разбирах, но станахме свидетели как татко възстанови изгорелите страници: беше намерена същата хартия, беше нарязана в същия формат и понеже в печатницата на профкомбината нямаха шрифт на полусветло латине 12 пункта, татко, тих и упорит кат монах, за два месеца написа на ръка страниците. С печатарско мастило и специално перо....- Всеки екземпляр си има свое индивидуално пространство, как не го разбираш? - прибра татко книгата в библиотеката с молба да не се смесва готвенето с четенето и обратно.”

“Татко например, луд библиоман, трябва да е разглеждал трите си дъщери като трилогия.”

“Вярно е, при нас няма зима, има беззимие, предречените от календара месеци за студ и сняг се разколебават от белите повеи на Беломорието и ако се случи да ръсне сняг през нощта, то утрото с извинение го прибира от покривите и дворовете и ни подарява малко кафява кал ...”

“Спогледахме се с мама, една пътечка по въздуха от очи до очи, по която се извървя неказаното ...”

“Жълтъците, които плуваха в цвърчащия тиган, имаха стойността на предупреждаващите светлини на светофарите и нарочно не ги бърках, за да останат в състояние на предупреждение ...”

“Без да е комин, любовта притежава и топлина, и пушек.”

“Тонкините морзови знаци - тиренцето на късия нос и двете точки на очите - вкупом изписваха SOS: помогнете ми, кажете ми какво става ...”

“Учителките са като върби - все се оплакват, че децата оголват корените им като прииждаща вода, но за нищо на света не можеш ги отдалечи от брега, ден и нощ топят клони в тая съсипваща ги вода.”

“Всяка майка е свободна да гледа на детето си, както умее, обаче всяка е длъжна да сяда на стол точно толкова висок, колкото и столът, на който седи детето.”

“Притиснатите ни в прозореца носове, моят по-високо, на сестра ми по-ниско, отвън приличаха на двоеточие, след което следваше вечерта, утрешният ден, следващият, по-следващият, всички дни нататък, всички вечери и нощи нататък, белязани с домашното ни непорастване.”

“Захвана да я къпе със слънчева вода, топлена на слънце вода, в която плуваше не една удавена мушица, прах, листо, клечка, трева - обичайният летен каймак.”