Ивайло Балабанов
Завършва гимназията в Ивайловград, след което работи по изграждането на Кремиковци, язовир “Ивайловград”, “Пътни строежи” и др. Известно време работи като програмен ръководител на радиовъзел – Ивайловград. Дълги години живее в Хасково, след което се установява в Свиленград. Печатал е свои творби в почти всички големи столични литературни издания, както и във вестници, списания и алманаси в цялата страна. През 1976 година участва с цикъл стихове в съавторски сборник на Военното издателство – “Когато ставахме мъже”. Автор на книгите: “Да се загледаш в звезда” /1979/, “Окова за щурец” /1984/, “Парола “Любов” /1988/, “Религия” /1990/, “Тракийски реквием” /1997/, “Избрано” /1998/; “Песни за старо вино” /2003, поетичен сборник в два тома/. Носител на награда от “Южна пролет” /1980/, награда на Съюза на българските писатели /1987 г./, национална награда “Изворът на Белоногата” /2001г./, книга на годината – 2004 г. за “Песни за старо вино”, литературна награда за цялостно творчество “Александър Паскалев” /2005/, награда за патриотична поезия на името на Георги Джагаров /2006/, орден на Националния съюз на Капитан Петко Войвода и др. Почетен гражданин на Ивайловград, Кърджали и Свиленград. Член на СБП. Лауреат на Националната награда “Пеньо Пенев” за 2008 г. Живее в гр. Свиленград.
“Жената с белия шал С очите на всичките тъжни мъже от квартала,във който живее жената със белия шал, те питам - защо красотата ѝ, господи, бялана човека със малката черна душа си дал?И той до цъфтежа ѝ нежен върви начумерен,със слепи очи сякаш крачи улисан и сами топли стотинките в джоба си, дяволът черен,наместо да стопли ръката ѝ - бялата - там.Дали е сляп, Господи, или има в очите си трънчета?Веднъж да се беше поспрял и да беше видял,че тя сякаш стъпва по бели въздушни хълмчета,когато върви през света със белия шал.Не пожелавам жената на ближния - тъй подобава:нека той си е брачен стопанин, аз - любовен ратай,но когато жената със белия шал минава,извади ми очите, Господи, и му ги дай!”
“СЛУЧАЙНА ЛЮБОВСнегът отвън тропосва две пътекии ги зашива с бял конец в една.Вървят жена и мъж... Със стъпки лекидо тях върви любов, след тях вина.Голямата вина ще ги намери,ще седне в светлината на свещтаи в пламъка на двете изневерище хвърли сянка, дим и пустота.И ще си тръгне пак със стъпки леки,с един въпрос неясен и суров :Щом утрото разделя две пътеки,любов ли е случайната любов?”
“Животът е безкрайна съпротиваи вечният му смисъл е в това.Реката тръгне ли на път – не спира,дори да я пресрещнат канари.Посял ли си – по жетва не умирай!Градил ли си, на покрива умри!Небе ми трябва – искам да опитампосятия от мен човешки плод.Това е мойта българска молитва.Останалото вече е живот.”