Пейо Яворов
Пейо Яворов е роден в гр. Чирпан на 1 януари 1878 г. Истинското му име е Пейо Тотев Крачолов. Завършва V (IX) клас в Пловдив. От 1893 до 1901 г. работи като телеграфо-пощенец, сменяйки различни селища — Чирпан, Стара Загора, Сливен, Стралджа, Анхиало (Поморие), София. Междувременно разпространява левите идеи сред младите хора, а след 1897 г. влиза в контакти с ВМОРО. Първоначално е редактор на различни издания, свързани с македоно-одринското революционно движение — в. Дело, в. Свобода или смърт, в. Автономия, в. Илинден. А по-късно с различни чети многократно преминава границата и се бори за свободата на Македония като става един от най-дейните сподвижници на Гоце Делчев и негов пръв биограф — "Гоце Делчев" (1904). Този период от неговия живот намира място в мемоарно-есеистичната му книга "Хайдушки копнения" (1909).
Озовал се в София със съдействието на д-р К. Кръстев и П. П. Славейков, Яворов става сътрудник и редактор на най-доброто литературно списание от онова време — сп. Мисъл. През 1901 г. издава първата си стихосбирка "Стихотворения", чието второ издание от 1904 г. е предговорено от П. П. Славейков. В този период поетът работи като библиотекар, а по-късно и като драматург на Народния театър. Плод на работата му в театъра са две пиеси — "В полите на Витоша" (1910) и "Когато гръм удари, как ехото заглъхва" (1912). Командирован на няколко пъти в чужбина за "усъвършенствуване по литература" — в Нанси, Женева, Виена, Париж, Яворов усилено чете модерна френска поезия, а при едно от своите пътувания (1910) изпраща към последния й дом своята възлюбена — Мина Тодорова, сестра на П. Ю. Тодоров. През 1907 г. излиза втората му стихосбирка "Безсъници", която окончателно проправя пътя на модерната българска лирика. Символистичната поезия на Яворов, метафизична, пропита с дълбок скепсис и "прозрения" за "вечните въпроси що никой век не разреши", променя радикално българското литературно мислене и налага нов начин на писане. През 1910 г. излиза от печат антологичната книга на поета "Подир сенките на облаците", чието второ издание от 1914 г. представя равносметка на поетически път, съпоставим само с този на Ботев.
Чувствителната душа на поета трудно привиква със суетата и нищетата на литературните и светските нрави в столица
“И ний през сълзи накипелиобръщаме за сетен пътназад, към скъпи нам предели,угаснал взор - за сетен пътпростираме ръце в оковикъм нашият изгубен рай...Горчива скръб сърца ни трови. -Прощавай, роден край!”
“СрещаМене ми е странно - ето те пред мен,мене ми е жадно - гледам те пленен,мене ми е страшно - дишаш ти за мен, -мене ми е тъмно, тъмно в ясен ден.Викнал бих от болка - времето лети,викнал бих от ужас - ще отминеш ти:сън в съня е сбъднат - миг след миг лети,няма да се върнат сбъднати мечти.”
“ЖЕЛАНИЕ Главата тегне изнурена,в гърдите нито капка мощ;мъгла в душата уморенакато в настъпилата нощ.А грей замислено луната,морето дреме, ветрец вей,сънливо плиска се вълнатаи лодка до брега люлей.Една съблазън ме опива,зоват ме шепотно мечти -далеч, де никой не отива,далеч в пустинни самоти.И тамо - нека ме целувалъчът на тъжната луна,зефир коси ми да милува,едва да ме люлей вълна..”
“Ще бъдеш в бяло - с вейка от маслинаи като ангел в бяло облекло...А мисля днес; света прогнил от злоне е, щом той е твоята родина.И ето усъмних се най-подирв невярата тревожна - искам мир.И с вяра ще разкрия аз прегръдки,загледан в две залюбени очи,и тих ще пия техните лъчи, -ще пия светлина, лечебни глътки.И пак ще се обърна просветленсвета да видя цял при ярък ден. И нека съсипни се той окаже!(Веднъж ли съм се спъвал в съсипни,залутан из среднощни тъмнини?)Аз бих намерил и тогава дажеобломки, от които да създамнов свят за двама ни, и свят, и храм.”
“И ето аз ви думам: има ад и мъка —и в мъката любов.”
“Все туй копнение в духът,все туй скиталчество из път,на който не съзирам края.И поглед вечно устремен,напред, към утрешния ден,без там пристанище да зная...”
“Аз не живея: аз горя. Непримиримив гърдите ми се борят две души...”