Калина Ковачева
Калина Ковачева е родена на 09.02.1943 г. с. Божурлук, Плевенско. През 1950 семейството ѝ се премества в Свищов; 1961 г. завършва свищовската гимназия "Ал. Константинов"; 1961 г. - студентка в МГИ - София; 1963 г. - студентка във ВФСИ - Свищов; 1964 г. - студентка във ВТУ "Св. св. Кирил и Методий". В периода 1968-1978 г. работи във в. "Народна младеж", след 1978 г. работи в сп. "Лада". Участник в разширения състав на националния отбор по алпинизъм: първо пътуване из Хималаите (1985), второ пътуване до Хималаите (1987), изминава сама в Хималаите над 550 км (1988). Калина Ковачева е автор на следните книги: "Трябва да те има" (поезия; 1972), "Бюлетин за времето" (1975), "Лични стихотворения" (1981; 2004), "Моята Сара" (документална повест; 1983), "Аз" (1993), "Да не забравя" (1995), "Имах приятел просяк. По хималайските пътеки" (проза; 1995), "Какво за Любовта" (1999), "Стихотворения" (2001, 2004). Носител на Славейковата награда (2006). Умира на 10.07.2010 г.
“Tрябва да те има нейде на земята,трябва да те има.И не мога да те заменя със нищо, с никогоне мога.А е лято в мен и ме обзимабясната тревога:трябва да те има недей на земята, а те няма.Скриха ли те някъде? Къде те скриха?Чух - дойдох. И викам, и се мамя,и по пътищата твои нощем скитам.Трябва да те има, знам, че те има - и се мятам. Зная, че ме търсиш трескаво и лудо, зная, че ме искаш.Чуй -дай знак. Със удар ме причакай,с дума зла, дори - с коварна мисъл.Трябва да те има нейде на земята, трябва да те има.И не мога да те заменя със нищо, с никого не смея.Може би ще дойдеш чак след хиляди години?Вярвай ми, ще доживея!”
“той нарочно ме срещна тогава,за да знам, че за мен е единствен.той нарочно сияйно ме гледа -да ослепея за всичко.послетой нарочно не каза дума -да пресъхвам от жажда по нея.той нарочно прегърна друга -да остана съвсем без надежда.някой ден ще умре нарочно,за да видя - светът няма смисълбез него.той нарочно живя,нарочно.”
“Не ме боли. Аз само знам,че там си сам,сам,сам.А с мене е поне дъждът. Вали.Не ме боли.Не ме боли.”
“Не ме боли. Но само азси зная колко беден, беденнеподреден и непотребен,измислено-фалшив и дребене този свят без теб - за нас.”
“Безлунна, бездънна - без кучешки вой... Така ще осъмна - немигнала никак. Пак чука сърцето. Но вече му свикнах. И пия кафета. Но нямам покой. Аз искам да ида. Високо ли? Нека. Зная всички цени, даже - свойта цена. По е ниска от тази пътека (пътека ли или ивица светлина?)... Но защо не ме пускате, със какво сте ме вързали? Светове, и луни, и звезди, и галактики са за мен. Те ме викат и бързам. И не мога да чакам. Но защо не ме пускате? Боже мой, разписания, точни срещи, пари, безпаричие, стихове - та това ли е моят живот? Срам ме е. На какво приличам! Изтъняха ми клетките, изпилиxа се нервите - чувствам го. И живея така - ден за ден, час за час. Уморена съм. А прелита край мене, през мене, над мене русата необятната, скъпата, родна - Вселената. Искам всичко да знам. Да го видя. И срещна. Аз съм друга (дано!) - по-различна, голяма съм.”
“От лъжите се изприщвам и ставам морава. Не ме лъжете за нищо - сакат и кьорав Ви приемам - какъвто сте, сте ми влезли в сърцето. Моля Ви, не предъвквайте думи, назаем взети. Чела съм ги. Понякога даже сама ги измислях. Не казвайте, че сте чакали само мен. Не е истина. Не казвайте, че съм хубава и от бога белязана. Не казвайте, че сте влюбен и разни. Просто постойте. Никога няма да Ви докосна.С поглед ще Ви обичам - страшно и просто.”