Емилиян Станев
Емилиян Станев публикува първите си произведения през 1931.
Завежда отдел "Белетристика" във в. "Литературен фронт" (1950-1955). Сътрудничи на сп. "Съдба", "Завети", "Златорог", "Изкуство и критика", "Венец", "Българска реч" и др. Пише анималистични разкази, социална и нравствено-философска проза, исторически романи и повести. По време на престоя си в София се запознава с много от тогавашните интелектуалци - писатели, художници и журналисти, които оказват сериозно въздействие върху произведенията, които той пише в по-късната част на своята творческа кариера.
Първата му книга - сборник с разкази с името "Примамливи блясъци" е издадена през 1938 г. Следващата му книга е сборникът "Сами" (1940 г.), с който поставя началото на цикъл от произведения за природата и човека. Следват още "Вълчи нощи" (1943), "Делници и празници" (1945), "Дива птица" (1946), "В тиха вечер" (1948). През 1948 г. излиза едно от най-известните му произведения - повестта "Крадецът на праскови". След 1950 г. в продължение на 14 години работи върху своя роман "Иван Кондарев", в който са описани събитията свързани със Септемврийското въстание от 1923 г.
Автор е на книги за деца и юноши: "През гори и води" (1943), "Лакомото мече" (1944), "Повест за една гора" (1948), "Когато скрежът се топи" (1950), "Чернишка" (1950) и др.
Произведенията му от следващите години са с по-философски насочена тематика. В тези творби Емилиян Станев използва задълбочените си познания на тема история на България. От този период са романите "Легенда за Сибин, преславския княз"(1968), "Тихик и Назарий"(1985), "Антихрист"(1970), "Търновската царица" (1974) и др.
“Събуждам се сутрин след тежък сън, вслушвам се в себе си и питам душата: „Що ти е сега, скитнице небесна и поднебесна?“ А тя се смее като дете след плач и пак чака, жадна за нови страдания.”
“Злина преля в сърцето ми, а то, вместо да ридае, че й се поддава, гордее се със страданията, защото му са скъпи и сладост намира в тях. И както пресветата майка божия, кога била в ада, искала да влезе в геената огнена, да се помъчи и тя с грешниците, тъй и аз се отдавам с остървение и поя душата си с тая злъч на гордостта.”
“Понякога постигаме в себе си тихо щастие, като се заглеждамЕ в птиците, цветята и въобще в природата, и ни се струва, че навлизаме в един чудесен свят, някаква еманация на зримата реалност, в която е скрит смисълът на света и на човека.”