Никола Вапцаров
Роден на 24 ноември - нов стил 7 декември - 1909 година в град Банско. Учи в Разложката гимназия (1924-1926). След това по волята на баща си учи в Морското машинно училище във Варна (1926-1932), като е на практика, първо на кораба "Дръзки", а през април и май 1932 г. с кораба "Бургас" посещава Цариград, Фамагуста, Александрия, Бейрут, Порт Саид. Мечтата му е да учи литература, но материалното положение на родителите му налага друго. Постъпва във фабриката на "Българска горска индустрия" АД в село Кочериново - като огняр и после механик. Уволнен през 1936 година, след тежка безработица постъпва като техник във фабриката на братя Бугарчеви в София. После работи като огняр в железниците и в Софийския общински екарисаж. През 1940 събира подписи из Пиринско, по т. нар. "Соболева акция". Заловен за това, съден, интерниран в Годеч. След завръщането му от Годеч (септември 1941 г.) се занимава с минноподривни дела срещу немските войски. Арестуван, заради тази работа, през март 1942 г., на 23 юли е осъден на смърт и още същата вечер - разстрелян.
Единствената му стихосбирка "Моторни песни" излиза през 1940 г.
Получава посмъртно почетна Международна награда за мир (1952).
“СЪН- Лорй, не спиш ли? Чуваш ли, Лорй? "По-тихо! Скрий главата си! Отвън на педя са от нас, не говори!" - Лорй, сънувах толкоз хубав сън!... Почакай... как започваше?... Така... Войната свършена... Разбираш ме, нали? И всичко е във нашата ръка, нали така, Лорй? Работех пак в завода. А пък то уж същия завод, машини същи, но частите им блеснали - злато! И ставите им някак по-могъщи. В завода ти, Лорй, си надзирател и казваш: "Днеска искам триста болта!" "Добре, Лорй, отлично, мой приятел!" И двамата се смееме доволни. А вънка тъй широк е небосвода!... Блести небето, въздухът блести! И дишаш, дишаш толкова свободно! И сам не вярваш, че това си ти. - Лорй погледна другия в очите (те бяха толкова детински днес), усмихна се и каза, уж сърдито: "Какъв си ти мечтател, Фернандес!" На изток гаснеха звездите. Мрака отстъпваше във паника, без строй. Сигнал за бой! Започваше атака...”
“Като бетонен блок над нас тежи барутната тревога. Душите ни ръмжат: - Война! В душите кръв, и смут и огън. Аз виждам тоя смут дори сега във фабричните комини, на запад в залеза или в небето тъй спокойно синьо. И в тези дни, кажи ми ти, когато ни притягат в обръч, в сърцето, грях ли е, кажи, че пазя още кът за обич? Кажи ми грях ли е, че пак, дори и в този шум фабричен, процепен с зъл картечен грак, си мисля: - Колко я обичам!... Да, вярно, мъничкият свет на нашата любов е тесен, затуй със поглед, впит напред, ти пиша толкоз малка песен.”
“А по-добре е да подгониш вятъра, отколкото да седнеш и да плачеш..”