Христо Фотев

“Колко си хубава! На М.К.Колко си хубава!Господи,колко си хубава!Колко са хубави ръцете ти.И нозете ти колко са хубави.И очите ти колко са хубави.И косите ти колко са хубавиНе се измъчвай повече - обичай ме!Не се щади - обичай ме!Обичай месъс истинската сила на ръцете си,нозете си, очите си - със цялотоизящество на техните движения.Повярвай ми завинаги - и никогати няма да си глупава - обичай ме!И да си зла - обичай ме!Обичай ме!По улиците, след това по стълбите,особено по стълбите си хубава.Със дрехи и без дрехи, непрекъснатоси хубава... Най-хубава си в стаята.Във тъмното, когато си със гребена.И гребенът потъва във косите ти.Косите ти са пълни с електричество -докосна ли ги, ще засветя в тъмното.Наистина си хубава - повярвай ми.И се старай до края да си хубава.Не толкова за мене, а за себе си,дърветата, прозорците и хората.Не разрушавай бързо красотата сис ревниви подозрения - прощавай мивнезапните пропадания някъде -не прекалявай, моля те, с цигарите.Не ме изгубвай никога - откривай ме,изпълвай ме с детинско изумление.Отново да се уверя в ръцете ти,в нозете ти, в очите ти... Обичай ме!Как искам да те задържа завинаги.Да те обичам винаги -завинаги.И колко ми е невъзможно... Колко сити пясъчна... И моля те, не казвай ми,че искаш да ме задържиш завинаги,да ме обичаш винаги,завинаги.Колко си хубава!Господи,колко си хубава!Колко са хубави ръцете ти.И нозете ти колко са хубави.И очите ти колко са хубави.И косите ти колко са хубави.Колко си хубава!Господи,колко си истинска.”

“Позволи ми да мисля за тебе...Позволи ми да мисля за тебе.Да си спомня за тебе.Отновода се влюбя във тебе.Бъди мии жена, и сестра.Аз не мога.И не зная защо, но не могада приема, че всичко е простоакробатика някаква в тъмнии самотни квартири. Самотнаи звънтяща възбуда, с коятоме измамва коняка... Лъжа еи оркестъра, който засвирва,и ръката, която ме търси,и жената, с която аз станахи танцувах туист... Аз не могада живея без кратките срещипо крайбрежните улици. Простода потъна в дълбоката сянкана дървото, което се вслушвав гласовете ни... Колко е смешно.А е страшно, когато те нямапод дървото, което забравигласовете ни, смешните думии прекрасните думи, коитоти отнесе със себе си... Мила.Позволи ми да мисля за тебе.Да се влюбя във тебе.Отновода повярвам във тебе.Бъди мии жена, и сестра.Съществувай!Неизвестно с кого -съществувай!И си спомняй за мене понякога.”

“На майка миМамо.И аз ще се завърна, както винаги.И както винаги, най-неочакванопрозореца ти ще изпълня в тъмното -не ставай изненадано от стола си.Не падай във ръцете ми -погледай меи позволи ми да сваля палтото си.Да насека дърва и във нозете тида коленича - да запаля печката.Над куфара ми се склони усмихнато.Над дрехите ми, книгите ми, мислите.И докосни ги, моля те, накарай меотново да обикна тежината им.Не се страхувай - пристъпи в душата ми,прозорците й избърши, пред някогогостоприемно разтвори вратите й -върни на огледалото й блясъка.И изпълни и счупените съдовесъс сребърната влага на очите си,за да живея - за да нося винагивъв мислите си твоето присъствие. Мамо,не остарявай, моля те, и никогане вярвай през деня на огледалото.В очите ми се гледай непрекъснато,Съпротивлявай се срещу тъгата си.За здравето си се бори отчаяно.И защищавай, моля те, душата сиот бръчките, от пясъка на времето.Не казвай, че е суета - понякогаси освожавай със червило устните...И не умирай - заповядвам ти! -до края.До края съществувай във живота ми!Явявай се в най-страшните ми сънищасъс бялата си рокля -съзерцаваа меот погледите на жените - тихите...Да се обърна стреснато след някояи да те видя във дъжда -в прозорците,в балконите, в дърветата и в себе си.Мамо. Не ме изоставай,мамо.”

“Кълна ви се - аз всичко бих повторил.Аз всичко бих отново изживял,излюбил, изпътувал, изговорил,измолил и изплакал,и изсмял.Аз бих повторил целия си дивени кратък, кратък свой живот до днессъс същия безмилостно наивени въпреки това измерен жест.Не съжалявам - както съм заставал,пак бих застанал, малък и велики с яростен замах бих защищавалнай - пустия си ден и час, и миг...Над всеки свой изгубен ден със вопълбих паднал аз по гръцки ритуали както върху мъртвия Патрокъл -Ахил, сина Пелеев - бих ридал.И съм ридал...Самотен и незнаен.И пак. И пак във същия Бургасдо ужас съм се чувствал осезаеми изумен съм викал - жив съм аз.Но аз съм жив - на гарата съм в девет.Под златния луминесцентен диск...Локомотивът е пробуден лебед...Приемам възхитителния рискда бъда жив, не някакъв излишени мъртъв Христо Фотев да съм аз:Роден в Истанбул. Тридесетгодишен.Но българин. И жител на Бургас...”