Янислав Янков

“Този дентака е тънък -само звуки ще се скъса.В твоя сянка се препънах,в твоята въздишка къса.Не успя ли да ме видиш,как изгарям, как не дишам,как се давя от обида,че не мога да ти пиша,че не мога да те имам,че не мога да те чуяи студенототи имев топли думида обуя...”

“И драмата ни днешна е в това,че думите са живи сетива,а сетивата - утрешни открития.Не само личности, а поколенияще изживяват всекиго от нас.Но в този Божи ден и в този часпоетите вървят към заколение...”

“Тази пролет, която сме чакалис гладни мисли за близко възмездиев часовете безгласно изплакани,с виковете погребани в бездните,дето няма дори очертания -само хаос от думи събудени,думи, дето напиват пияния,думи, дето влудяват и лудия...”

“Животът твой от нощ по-чер е.ОТ сняг по-бял е моят път.Слепецът го пое, щастливо,че ще избяга от света,от болките, от всичко живо.О, благодарна суета!А ти нещастният безумецснега ми тъпчеш с патос луд.Не искаш ли да те целунаи да те стопля с моя студ!?”

“С виелици грозни и черни лунинапомняха как из калта се въртими колко сме слепи за свят нараним,заровен в очите на детските дни.Безпомощно слушахме.. Странен език..Горещо той молеше, даваше знак,преди да изправим земята на крак,на ада реките да пуснем след миг.Как никой не тръгна с душа на дете.С куршума бе всеки и с ножа зает.Стояха зверчета до живия плет.И стреляхме в тях. И умираха те.”

“Кажи ми, Господи,защо съм лице от твоите лица -да гледам с ужас как на косъмвисят душите на деца,да слушам как животът плачеи майки как в катрана врат;и как след зимата и здрачапристига вместо пролет - ад.Кажи ми, имаше ли смисълда се родя и да родямечти, които съм отписалот кошера и от меда...Не виждаш ликак в мен се сривасветът и как избухвам в миг,превърнат цял от рана живав един безкраен страшен вик.”