Георги С. Раковски

Георги Стойков Раковски (по рождение Съби Стойков Попович, известен и като Георги Сава Раковски) е български революционер и възрожденец. Раковски е основоположник на организираната националнореволюционна борба за освобождаването на България, революционен демократ, публицист, журналист, историк и етнограф.

Георги Раковски е първият идеолог и организатор на националноосвободителното движение в България и е негов ръководител през първите десет години. Като идеен вдъхновител на четническото движение, той не само поставя началото на организираното националнореволюционно движение, но го издига на нов, още по-висок организационен етап. Неговият богат опит и теоретична дейност са използвани от следващото поколение български революционери в лицето на Васил Левски и водачите на Априлското въстание от 1876 година. Следи в духовния живот на българския народ оставя и неговата писателска, журналистическа и публицистична дейност. Целият му живот е посветен на делото за освобождение на България от османско владичество.

Раковски и Левски са две части на една идея – националноосвободителната. Васил Левски е най-успешният и последователен ученик на Раковски, който доразвива идеите му. Раковски проумява, че е нужно народът да се организира в един бунт, в който четите да играят огромна роля – не на кърджалии, и хайдуци, а на народни защитници. С тази цел той написва „Горски пътник“, както и „Привременният закон за горските чети“, който трябва да послужи като устав на новото българско правителство. Пак той сформира Двете легии. Именно в тези две легии трупа своя боен опит Васил Левски. Тук той става знаменосец на Раковски и се сдобива със своя прякор – Левски – даден му именно от Раковски, за неговото мъжество и решителност. Пак по време на участието си в двете Легии (Първата и Втората) Дяконът вижда, че народът не е подготвен да въстане и трябва убеждение по места. За тази цел Апостолът се свързва най-напред с друг ученик на Раковски – Иван Касабов, но тъй като той поддържа теза за автономия на България пътищата им се разделят. Постепенно Левски приема идеята на Раковски за „привременното правителство“ и я доразвива, но той отбелязва, че това „привременно правителство“ трябва да стъпи върху едни тайни комитети, които да работят вътре в страната и закълнат хората – а не да се чака помощ отвън. В това е голямото осъзнаване, до което достига Левски, като продължител, на делото на Георги Раковски. В последните си мигове 1867 година Раковски има оживена кореспонденция с Левски по този въпрос. Той се радва, че ученикът му е достигнал до същите изводи до които е достигнал и самият той „и дори го е задминал“ и иска да го подпомогне, но вече е изтощен от непрестанното киснене по затворите и тичане в опити за бунт и църковни борби. Умората взема своя връх и той се разболява тежко (скоро след това умира). Г. С. Раковски обаче може да е спокоен – делото на живота му е продължено от неговия достоен наследник.