Борис Вулжев

“Отиват си, отиват си бащите ни и майките – с повехнали сърца. И неусетно ставаме родители - преди да сме били докрай деца. Отвличат дълбеите на пороите къпинов цвят от ласкави очи. И в яловата почва на усоите под розов пламък шипков храст личи. И с някаква библейска доверчивост земята ни възвръща цял живот: омразата им – тръните по нивите, усмивката им – самодивски плод… Отиват си, отиват си бащите ни, а още си измисляме слънца. А вече сме умислени родители, преди да сме били докрай деца. Така – от мъчни пътища преситени, откриваме в покоя на нощта, че там, където капели сълзите им, най-упорити цветове пламтят”