“Знам, че викам насън - запуши си ушите.Все едно - невъзможно е да прогониш кошмара.Отдалече се връщам и от страх съм пропита.”

“Целта ми е да разбера какво е любовта. Знам, че докато обичах, бях изпълнена с живот, знам също така, че всичко, което притежавам в момента, колкото и интересно да изглежда на другите, на мен ми е безразлично. Любовта е ужасна: виждала съм много от приятелките си да страдат и не искам това да се случва и с мен. Същите те, които по-рано се подиграваха на наивността ми, сега ме питат как успявам да се налагам над мъжете. Усмихвам се и нищо не казвам, защото знам, че лекарството е no-лошо и от самата болка: чисто и просто не се влюбвам. С всеки изминал ден ми става все по-ясно колко уязвими, непостоянни, несигурни и непредвидими са мъжете.... Въпреки че целта ми е да разбера какво е любовта и въпреки че страдах заради мъжете, на които отдадох сърцето си, установих, че тези, които докоснаха душата ми, не успяха да пробудят тялото ми, а онези, които докоснаха тялото ми, не успяха да достигнат до душата ми...”

“Не чакам никого да се върне, да замине, да стои. Знам само, че се опитвам да стана и да вляза в себе си, обаче не мога. Там е толкова гадно, толкова е претъпкано, чуждо, студено. Там също ме мразят. Някакви са се настанили и само съдят, мерят ме, искат да ме подстрижат, купуват ми тесни обувки. Не искат да пиша. Крещят, разкарай я тази гадна форма, с нея нищо ново не можеш да кажеш, че съм луда, че нямам дори един пуловер - приятел топъл, и че съм си виновна, че никога няма да се появи добрият човек, че всъщност аз не го искам, никога няма да се обикна, че обожавам да ме наказват, да ме удрят, да ме унижават. И си го заслужавам още от малка. Винаги го усещат и все се намира някой да ме измъчва...И заставам на мястото за изтезания.”

“Викам си, дай сега, Димитре, да видим какво е светът? Не е ли това, дето самичък си сторил, чиляците, дето си родил, дето те чакат и изпровождат? Е? И когато човек го прибере небето, пак ще си застане със звездата на мястото, дето е над неговът свят. Чиляк не може да се изцери от своя си свят, от мястото, дето се е родил, както не може да се изцери от баща си и майка си ...”

“- Ага, сираче съм аз. От стареца, дето ме отгледа, се научих да се уча. От изгревите знам да грея, от залезите - да заспивам, от реката знам да съм красива, от гората знам да се одевам.”

“Толкова време трябва да мине, преди разумът да се убеди, че тази, която си гледал всеки ден и чието съществуване ти се е струвало част от собствения ти живот, си е отишла завинаги; че е възможно да са угаснали ясните, любими очи, че звукът на обичния глас, тъй галещ слуха, е заглъхнал вовеки и никога няма отново да прозвъни.”