“Безлунна, бездънна - без кучешки вой... Така ще осъмна - немигнала никак. Пак чука сърцето. Но вече му свикнах. И пия кафета. Но нямам покой. Аз искам да ида. Високо ли? Нека. Зная всички цени, даже - свойта цена. По е ниска от тази пътека (пътека ли или ивица светлина?)... Но защо не ме пускате, със какво сте ме вързали? Светове, и луни, и звезди, и галактики са за мен. Те ме викат и бързам. И не мога да чакам. Но защо не ме пускате? Боже мой, разписания, точни срещи, пари, безпаричие, стихове - та това ли е моят живот? Срам ме е. На какво приличам! Изтъняха ми клетките, изпилиxа се нервите - чувствам го. И живея така - ден за ден, час за час. Уморена съм. А прелита край мене, през мене, над мене русата необятната, скъпата, родна - Вселената. Искам всичко да знам. Да го видя. И срещна. Аз съм друга (дано!) - по-различна, голяма съм.”

“Tрябва да те има нейде на земята,трябва да те има.И не мога да те заменя със нищо, с никогоне мога.А е лято в мен и ме обзимабясната тревога:трябва да те има недей на земята, а те няма.Скриха ли те някъде? Къде те скриха?Чух - дойдох. И викам, и се мамя,и по пътищата твои нощем скитам.Трябва да те има, знам, че те има - и се мятам. Зная, че ме търсиш трескаво и лудо, зная, че ме искаш.Чуй -дай знак. Със удар ме причакай,с дума зла, дори - с коварна мисъл.Трябва да те има нейде на земята, трябва да те има.И не мога да те заменя със нищо, с никого не смея.Може би ще дойдеш чак след хиляди години?Вярвай ми, ще доживея!”

“Не мога наистина да отрека, че съм създаден от баща си, но веднъж създаден, ни най-малко не ме засяга защо ме е създал и каквито и да са били намеренията му относно мен, аз правя само това, което сам искам.”

“- Бе не съм търсил благодарност, аз им помагах. Ама един еднъж ме удари със същата ръка, дето му оздравих, е, там, до дерено му бе къщата, вий не го повните. Очите ми се надуха каквото баире, ама си замълчах и зех само да го подминавам каквото въздух. И след двайсет години, той се усети и доде да се опрощаваме.- Ти опрости ли му?- Че как няма да му опростям, щом се е усетил!- Повечето сега не опрощават.- Само който нема душа, не може да опрости, щом види, че чилякът иска да се поправи. На всички съм опростявал, както и на мене са опростявали, когат съм сбърквал. По това се познава справедливостът, ние не сме по-големи от нея.- И какво стана сетне?- Нищо. Щом тръгна чилякът за небето, отидох да го изпроводя. Сега и аз чакам да си ида. Видиш ли го, е, там, в сребърното си ще ме пусне каквото перце. И там е пълно с роднини, има кой да ме сряща, не бой се.”

“От лъжите се изприщвам и ставам морава. Не ме лъжете за нищо - сакат и кьорав Ви приемам - какъвто сте, сте ми влезли в сърцето. Моля Ви, не предъвквайте думи, назаем взети. Чела съм ги. Понякога даже сама ги измислях. Не казвайте, че сте чакали само мен. Не е истина. Не казвайте, че съм хубава и от бога белязана. Не казвайте, че сте влюбен и разни. Просто постойте. Никога няма да Ви докосна.С поглед ще Ви обичам - страшно и просто.”

“той нарочно ме срещна тогава,за да знам, че за мен е единствен.той нарочно сияйно ме гледа -да ослепея за всичко.послетой нарочно не каза дума -да пресъхвам от жажда по нея.той нарочно прегърна друга -да остана съвсем без надежда.някой ден ще умре нарочно,за да видя - светът няма смисълбез него.той нарочно живя,нарочно.”

“Попита ме откъде бях - дали от България, или от Румъния...Разбира се, че съм страхотна и съм българка и ти не знаеш какво е това...Почувствах се като рапър, думите започнаха да излизат от устата ми равномерно и така, както белите не могат да рапват, но го слушат, така и белия човек срещу мен не разбираше какво говоря, но ме слушаше. Беше объркан от хода ми. Почувствах се като негър с бяло лице, който току-що се е освободил от робство...Аз, белият негър, продължих българският си рап в лицето на чистата Холивудска раса.”