“той нарочно ме срещна тогава,за да знам, че за мен е единствен.той нарочно сияйно ме гледа -да ослепея за всичко.послетой нарочно не каза дума -да пресъхвам от жажда по нея.той нарочно прегърна друга -да остана съвсем без надежда.някой ден ще умре нарочно,за да видя - светът няма смисълбез него.той нарочно живя,нарочно.”

“Жълтъците, които плуваха в цвърчащия тиган, имаха стойността на предупреждаващите светлини на светофарите и нарочно не ги бърках, за да останат в състояние на предупреждение ...”

“... Кой е по-прав, кой е по-силен, кой е на Божия път ме питаш... Искаш аз да бъда везната. Не мога, сине, не знам кое е право. Няма везна със сърце. Това, което знам, е, че щом си на пътя, всеки въпрос иде от сатаната, а всеки отговор иде от Бога. За теб остава да намериш сили да признаеш какво е попитало сърцето ти, за да разбереш на какво е отговорила душата ти.”

“Аз живях достатъчно, за да видя, че различието ражда омразата.""Тежък ще е твоят жизнен път. В тебе аз виждам нещо, което обижда простолюдието. Завистта и Клеветата ще те преследват. Където и да те запрати провидението, другарите ти няма да могат да те гледат без омраза; и ако се преструват, че те обичат, то ще е само, за да те погубят по- сигурно.”

“Безлунна, бездънна - без кучешки вой... Така ще осъмна - немигнала никак. Пак чука сърцето. Но вече му свикнах. И пия кафета. Но нямам покой. Аз искам да ида. Високо ли? Нека. Зная всички цени, даже - свойта цена. По е ниска от тази пътека (пътека ли или ивица светлина?)... Но защо не ме пускате, със какво сте ме вързали? Светове, и луни, и звезди, и галактики са за мен. Те ме викат и бързам. И не мога да чакам. Но защо не ме пускате? Боже мой, разписания, точни срещи, пари, безпаричие, стихове - та това ли е моят живот? Срам ме е. На какво приличам! Изтъняха ми клетките, изпилиxа се нервите - чувствам го. И живея така - ден за ден, час за час. Уморена съм. А прелита край мене, през мене, над мене русата необятната, скъпата, родна - Вселената. Искам всичко да знам. Да го видя. И срещна. Аз съм друга (дано!) - по-различна, голяма съм.”

“Не чакам никого да се върне, да замине, да стои. Знам само, че се опитвам да стана и да вляза в себе си, обаче не мога. Там е толкова гадно, толкова е претъпкано, чуждо, студено. Там също ме мразят. Някакви са се настанили и само съдят, мерят ме, искат да ме подстрижат, купуват ми тесни обувки. Не искат да пиша. Крещят, разкарай я тази гадна форма, с нея нищо ново не можеш да кажеш, че съм луда, че нямам дори един пуловер - приятел топъл, и че съм си виновна, че никога няма да се появи добрият човек, че всъщност аз не го искам, никога няма да се обикна, че обожавам да ме наказват, да ме удрят, да ме унижават. И си го заслужавам още от малка. Винаги го усещат и все се намира някой да ме измъчва...И заставам на мястото за изтезания.”