“Няма лекарство за раждане или смърт, затова нека се порадваме на промеждутъка.”

“Обичам да пътувам с влак. Прилича на пътуващо село: пътниците разговарят, спорят, похапват, слушат музика, решават судоку, бистрят политиката, сближават се или пътуват в пълно мълчание ... Единствено когато някой недоспал пътник задреме, става неловко. Това е най-интимният момент, ако може така да се каже - за съжаление, няма как да бъде избегнат. При всяко пътуване, във всеки влак неизменна е гледката на човек, който отпуснал глава на гърдите си или обтегнал я назад на облегалката, героично се бори с представата за самия себе си, заспал на публично място. А тя, най-меко казано, е смущаващо откровена: отворена уста, слюнка в едното ъгълче, оголени зъби ... бори се човекът, стряска се в полудрямката, опитва да се разсъни ... но няма спасение. И се предава, и оставя на показ своята безпомощност, потънал в прегръдките на Хипнос.”

“Никой не трябва да ме съжалява. Могат да ме обичат, или да ме мразят, или да се страхуват от мен. Но никога няма да позволя на някого да ме съжалява.”

“Веднъж, бях на седем-осем, с мама отивахме до магазина за обувки или до поликлиниката, не помня точно, но бяхме седнали на последната седалка на автобуса, и тя ми каза, че с годините книгите се променят точно като хората, н с тази разлика, че хората могат да те изоставят, ако вече нямат полза, интерес или поне някакво чувство към теб, но книгите никога няма да те напуснат. По-скоро ти ги забравяш за няколко години или завинаги, но те никога няма да ти обърнат гръб, дори и да си ги предал, ще чакат тихо и скромно на някой рафт, докато се върнеш при тях. Ще чакат и десет години, няма да се оплакват. И една нощ, когато неочаквано ти се прииска някоя книга, дори и в три през нощта, дори и да си я бил зарязал отдавна, да си я изтрил от съзнанието си, бъди сигурен, че тя няма да те разочарова, ще слезе от рафта и ще бъде с теб в този момент на нужда. Няма да се прави на обидена, да търси претекст да ти откаже, да се пита, дали си заслужава, дали ти заслужаваш, дали все още си подхождате, а ще дойде веднага щом я потърсиш.Книгата никога няма да те разочарова".”

“Запитах се - трябва ли чувствата да имат граници? Защо любовта на по-възрастен мъж към по-млада жена се счита за нормална, а обратното - не? Имат ли чувствата граници? Или има само предразсъдъци, наложени от егоизма на по-силните. Предразсъдъци, оковаващи свободата във вериги. (Ти си по-възрастна, но това като че няма значение.)”

“В операта непременно трябва да има примадона – винаги сопрано, често глупава; тенор в ролята на нейния любовник; трябва да има и контраалт – съперница на сопраното, нещо като магьосница; и бас – злодеят, съперникът, онзи, който заплашва тенора… Сюжетът обаче няма да се развие без присъствието на още един, обикновено баритон – именно него наричат Петия в карето, защото той е излишният, без съответствие от другия пол. Обаче Петия е задължителен, защото именно той знае тайната на произхода на героя или се притичва на помощ на героинята, когато тя е решила, че всичко е загубено, а може дори да бъде причина за нечия смърт, ако това е част от сюжета. Без Петия в карето няма сюжет! В тази роля няма блясък, но е съдържателна, и кариерата на хората, които я изпълняват, често е по-продължителна от съдбата на славеите. Ти Петия ли си?”