“Тя оставяше къщната врата отворена, после запалваше ламбата на оджака. Никой вече не влизаше във вратата й, в къщата й. Идваше време да затвори най-сетне и вратата — няма да стои цяла нощ отворена. Тогава започваше най-голямата й мъка. Цяла нощ сама в празната къща… Не се чуваше ни един познат глас, никакъв шум и тропот по другите стаи, а чуваше тя самата тишина в къщата, легнала и на рамената й, притиснала я като страшно сенище[1]. За децата жалеше тя най-много, за внучетата си, техните гласове, тяхната шумна врява и тропот искаше да чуе, на тях искаше да се скара, че бяха немирни и бъбриви. Но къде са сега, кому ще се скара тя в празната къща? Още преди някаква студенина полъхваше между нея и Кочо; той все й обръщаше гръб и към жена си се привърза много. А Раца винаги й беше по-чужда — някак без образ беше тя, Раца, колкото и да беше иначе кротка и послушна. Е, каквито и да са и Кочо, и Раца, все й са челяд, а децата им старата жена не можеше да забрави, да прежали. Най-вече по-малката — Царева, именницата й, нали на нейното име я бяха кръстили… Тихи и празни бяха стаите, не се чуваше зад вратата тъничък гласец..”

“— Седни… Седни тук, до мене. — Той седна, а ръката му остана в двете й ръце. Тя гледаше някъде край него и продължи: — Никога нема да бъда като… като къпина в нозете ти. Какъв мъж ще бъдеш ти, ако не си свободен! А ти в нищо не си длъжен към мене, можеш и съвсем да ме изоставиш, аз… те оставих без рожба.Главата й падна като отсечена на гърдите й. Лазар я прегърна поривисто през приведените й рамена, притисна я към себе си, а тя криеше лице, за да не види той сълзите й. Той търсеше тъкмо лицето й, очите, устните й, притискаше жадно, пламенно своите устни навред, дето се мернеше гола частица от кожата й — по крайчеца на едното й ухо, по другото, по врата, по едвам показалата се буза, после по косите й, най-сетне и по цялото й лице — мокро от сълзи, — по влажните затворени клепачи:— Що говориш ти… Що говориш! Да те оставя… тебе! Ами как ще живея аз без тебе! Не искам деца, не искам деца! И ако ми заговориш още еднаж за това, ще те натупам… така ще те натупам, че ще събереш махалата…Едва сега отвори тя очи и го погледна. Отвори се, озари се цялата й хубост — жива, топла, зряла. Отдавна не беше заиграла такава руменина по бледите й бузи, под чистата матова кожа. Той се загледа в лицето й задъхан, в очите й, плувнали в сълзи, и каза: — Мене ми стига и тоя поглед, тия очи… Какви греховни думи говориш ти, Ния! Още ли не знайш колко те любя!… И друго нещо искам да ти кажа. Аз нели виждам как живеят людете… жената гледа се в гнездото да те задържи, до себе си, а ти си като крило на рамото ми.Той не й каза нищо повече, не и загатна нищо повече тая нощ за тайната, която пазеше в сърцето си. Два дни преди това той бе образувал първия таен комитет в Преспа.”

“А сега - сега тя бе влязла в него, тя беше в него, тази тяхна среща няма да свърши никога, няма да отмине, той няма никога да се събуди от този сън. И защо не се радва сърцето му? Да, тя влезе в него с мрачна, черна сянка - не сама и не такава, каквато я виждаше преди и каквато я сънуваше.”

“Образът на Павел ставаше изведнъж ярък. Любовта й към него беше покрита само привидно с пепелта на забрава и безразличие. Той беше оставил в тялото и душата й незаличима следа. И тогава тя почваше отново да копнее за него.”

“Беше времето на небесната война."...Нейният баща и беше разправял за ръцете. И за кучешките лапи. Винаги, когато оставаше насаме с някое куче, той се навеждаше и помирисваше кожата на стъпалата му. "Тази миризма - обичаше да казва, сякаш описваше аромата на глътка бренди - е най-великата на света! Букет! Полъх от грандиозни пътешествия." Тя се преструваше на погнусена, но кучешката лапа си оставаше едно чудо - никога не лъхаше на мръсотия. "Като катедрала! - бе възкликнал баща й. - Може би лъх от тази или онази градина, от зелена поляна или от цикламена леха - досущ смес-концентрат от всички обходени през дена пътеки."...Спалните бяха притихнали като тъмни джобове на златен костюм."...На зазоряване, когато се промъкваше вкъщи, тя го намираше заспал в креслото на баща й, изтощен от професионални и лични грабежи. Тя мислешеза Караваджо. Има такива хора, просто трябва да се вкопчиш в тях, да се впиеш в плътта им, за да не полудееш в тяхната компания."...В Канада пианото не може без вода. Отваря се капакът и се оставя чша вода. След месец чашата е празна."...В пустинята водата е обичана като жена - изтичащ между пръстите лазур, чийто капки галят гърлото като звуци от любимо име. Поглъщаш нечие отсъствие. На жена. В Кайро. Бели, протяжни извивки на надигащо се от леглото тяло - тя се надвесва през прозореца и дъждът попива в голата й плът."...Тя го мразеше, когато говореше така. Тогава погледът й ставаше любезен, а вътрешно изпитваше желание да го зашлеви. Винаги бе искала да го зашлеви и осъзнаваше сексуалността на този акт."...Красивите песни на вярата пронизват въздуха като стрели, минаретата разговарят, сякаш разнасят слуха за любовниците, които вървят в студения утринен въздух, наситен с миризмата на дървени въглища и хашиш. Грешници в свещен град."...От този миг нататък, бе му пошушнала тя преди, или ще намерим душите си, или ще ги изгубим."...Как се случи това? Да се влюбя и да се разчленя.Бях в ръцете й. Бях дръпнал ръкава на ризата до рамото, за да ивдя белега от ваксина. Обичам го, казах. Този блед ореол на нейната ръка. Виждам как спринцовката чертае драскотина. Пробив - и срумът прониква. Това се е случилоотдавна, когато е била на девет години, в салона за физкултура.”

“Злина преля в сърцето ми, а то, вместо да ридае, че й се поддава, гордее се със страданията, защото му са скъпи и сладост намира в тях. И както пресветата майка божия, кога била в ада, искала да влезе в геената огнена, да се помъчи и тя с грешниците, тъй и аз се отдавам с остървение и поя душата си с тая злъч на гордостта.”