“Запитах се - трябва ли чувствата да имат граници? Защо любовта на по-възрастен мъж към по-млада жена се счита за нормална, а обратното - не? Имат ли чувствата граници? Или има само предразсъдъци, наложени от егоизма на по-силните. Предразсъдъци, оковаващи свободата във вериги. (Ти си по-възрастна, но това като че няма значение.)”

“Понякога се мъча да си представя деня, когато чувствата ще са мъртви. Тогава виждам себе си, седяща на брега с шепи, пълни с миди и моите спомени, политнали като птици към синьото небе. Друг път съвсем не мога да си го представя. Защото тези чувства са плод на един освободен свят, а свободата няма граници. Свободата не може да умре. Свят, където любовта е чиста като сълза и проста като молитва, където предубежденията са победени. И тогава съм щастлива, защото зная, че бъдещето ще ни срещне отново, за да изпълни празнотите на всекидневното опустошение.”

“Искаше да побегне далеч, но един вътрешен глас го приковаваше. Щеше да се връща към нея като монах към своя манастир, да я следва из пътя си.”

“Не бих се намесила. Не бих насилила нещата. Бих оставила всичко в ръцете на разума. И разбира се - на съдбата.”

“Може би някои хора няма какво повече да спечелят от онези , с които живеят - след като са показали душевната си пустота , те се чувстват тайно и заслужено строго осъдени . Но понеже имат непобедима нужда от ласкателство , което им липсва , или пък , разкъсани от желанието да покажат , че притежават качества , каквито нямат , те се надяват с измама да спечелят уважението или сърцето на чуждите хора , с риск някой ден да го загубят. Най - сетне има хора , продажни по природа - те никога не правят добро на приятели или близки , защото това е техен дълг , а ако помогнат на непознат , задоволават самолюбието си : колкото по - близък им е човек , толкова по - малко го обичат , колкото е по - чужд , толкова по - услужливи са към него...”

“Аз си падам по влаковете и жп гарите. Там хората може да се псуват, да се целуват, може да се срещат и разделят, но винаги е от сърце. На мен люшкането на купето по време на път ми действа като ласка. Все едно съм се сгушил в някаква длан на добряк и се разполагам от двете страни на реалността. Отсам е дрямката, а оттатък бягащи дървета и къщурки, които пресичат теб и живота ти. Чудиш се в унес - пред прага на сладък спомен ли си или вече живееш в случката, която ти предстои...”

“За нравествените качества на човека трябва да се съди не по неговите отделни усилия, а по ежедневния му живот.”