“Матей Делфина написа много писма, пет мастилници с мастило изписа до д ъ р ж а в а т а. Отговор не получи. Докато дращеше усърдно с разскърцаното старомодно перо, една и съща картина беше пред очите му: окървавеното море, телените гъргъри, червеният залез и той кървав, делфините с обърнати кореми и единственият жив сред тях, който могъщо се мята в затвора на рибарските мрежи, и се смесваше тази картина с друга една, също мътна и кървава: човешки мозъци като пихтиести гъби изтичат от черепите, наполовина отнесени от парчета снаряди; гърчат се крайници, отделени от телата си, телата са мъртви, краката и ръцете още са живи; кълба от черва нежно се тресат насред отворените кореми или висят по тръните и храстите наоколо, текат изпражнения и кръв, а над труповете войната фучи и трещи, изсипва смърт от небето, тежки железни машини бълват огън, тяхна майка е безумната човешка изобретателност, сътворила всичките тези самолети, танкове, катюши, фаута, автомати, от най-голямото до най-малкото, до цилиндричните тежки патрони, пълни с дребните си плодове, студените лешници на смъртта, с тях човешкият ум е въстанал срещу самата природа, срещу най-ценното в нея: против живота на нейните твари, против себе си самия е въстанал човекът и това е най-голямата му лудост, война е, бил съм на война и го потвърждавам, да убиваш делфините е война, пише Матей с разкривеното перо и капки мастило като синя кръв пръскат и попиват в хартията, само че врагът не е въоръжен, делфините нямат оръжие да са ни равностойни, това е изтребление, геноцид, това е фашизъм, по-голям от всеки друг фашизъм на земята, пише Матей, патосът му е естествено човешко чувство в този момент и той не се срамува от него, въпреки че обикновно не обича да говори приповдигнато, сетне спира, захапал върха на дървената писалка, препрочита написаното и поправя старателно, тяхна майка е човешката изобретателност го зачерква и отгоре пише техен баща......нали така Марийо, Господ ни е дал толкова много свобода, в нея сме, отвсякъде ни обгръща, нали, въздухът е свобода, морето и небето са, делфините и птиците, трябва само да направим своя избор да сме като тях, ако ме разбираш, Марийо; трябва само да изберем свободата да сме като тях: не повече да си, не цар на природата, избери свободата да си наравно с всичко друго наоколо, това също е свобода, най-голямата според мене. И още, Марийо, свободата е толкова много неща, затова си мисля,свобода е също да си сам срещу всички, когато знаш, че си прав.”

“...и най-внушителните съоражения в основата си израстват от пясък. Именно той е канавата, от която се появява един от най-внушителните символи на цивилизацията - пътят. Така както в един дворец не може да има само мрамор, така и пътят започва от прашинката. А не е ли така и с живота ни? Колко пясък трябва да изгребе търсачът на съкровища, за да достигне до една трошица злато?”

“Целта ми е да разбера какво е любовта. Знам, че докато обичах, бях изпълнена с живот, знам също така, че всичко, което притежавам в момента, колкото и интересно да изглежда на другите, на мен ми е безразлично. Любовта е ужасна: виждала съм много от приятелките си да страдат и не искам това да се случва и с мен. Същите те, които по-рано се подиграваха на наивността ми, сега ме питат как успявам да се налагам над мъжете. Усмихвам се и нищо не казвам, защото знам, че лекарството е no-лошо и от самата болка: чисто и просто не се влюбвам. С всеки изминал ден ми става все по-ясно колко уязвими, непостоянни, несигурни и непредвидими са мъжете.... Въпреки че целта ми е да разбера какво е любовта и въпреки че страдах заради мъжете, на които отдадох сърцето си, установих, че тези, които докоснаха душата ми, не успяха да пробудят тялото ми, а онези, които докоснаха тялото ми, не успяха да достигнат до душата ми...”

“Според мен, едно от чудесата на света, ако не и най-великото чудо..., това е РЕЛИГИЯТА. Нищо по-гениално за подчиняване и обединяване на огромните човешки маси не е открито до днес.Гледам тези неизброими, безименни човешки тълпи, този многомилионен арабски свят, в по-голямата си част неграмотен, бос и полугол, с огромно класово разслоение в него, с дълбоко нееволюирала човешка маса. не може да не признаем, че по никакъв друг начин и никакъв авторитет, който при това да е и вечен, не би могъл да ги накара всички тях, еднакво да се подчиняват някому или на нещо, да са еднакво покорни пред нещо, както и да са готови по всяко време, в името на това, еднакво свято за всички нещо, да тръгнат накъдето е потребно за държавата им ...”

“- И защо човечеството получи своята Втора Възможност? - попита Колоп с тихия си сериозен глас.- Нима я заслужава? Не. С малко изключения хората са подло, нищожно, дребнаво, злобно, тесногръдо, невероятно себично, вечно препиращо се и гнусно гъмжило. Като го наблюдават, боговете - или Бог - би трябвало да повърнат. Но в тази божествена храчка се намират и съсиреци на състраданието, моля да ме извините, че си служа с подобни образи. Колкото и да е долен човекът, той съдържа сребърната нишка на божественото в себе си. Не е безсмислено твърдението, че човек е сътворен по образ и подобие Божие. И в най лошите сред нас има нещо, което си струва да бъде съхранено, и от това нещо може да възникне новият човек.”

“- Що бе , тате, се инатиш и седиш самичък, на, докъде си я докарал, с вятъра да си приказваш.- Че що да не приказвам, за стари работи си приказвам с него, то ги знае.- Ще те хване – викат – самотията.- Каква самотия? Е, колко живина има наоколо, и ветрището, и градината, и слънцето, не видите ли?- Махни ги тия работи, хора трябва да има покрай тебе!- Че мене ми е пълна с народ и къщаса, и душаса.- Какъв народ, да не си се пощурил?- Майка се обажда от долапете, тате слиза от таваня, бабичката ми шумоли от кюмбето и небето грее през джамът… Пък в тей стени ми е останала младостът, ей, и силата ми е останала в тях! Мене толкова гласове ме спохождат и ми огряват душата, глухи ли сте, или съм ви родил без акъл!И една машинка донели от тяхната машинария.- Котлон е – викат – това, да си вариш по-бърже кафето.- Че аз не бързам, аз си вървям с времето, пречи ли някому?- Не пречи, ама това е за удобно.И една жица забодоха на таваня, та хватиха тока да ми светел.- Нища! Тей работи са за вас, мене и без тях ми се не губи удобното, тъй съм научен от дете, пък чиляк си носи детето в него си, ако ще да е на сто и повече години.”