“Харесва ми лятото в "Майките". Нарисувано е, както аз го виждам. Ето две негови картини: ...хвана я за ръка и тръгнаха нагоре по безлюдната улица в горещото лято, в праха, в неподвижния въздух, в застоя на ленивия неделен следобед..."Не кървяха, а ослепяваха.Ослепяваха в светлината на юни, в смълчаната следобедна улица, в неделната прах на лятото, под черниците, които зрееха, ослепяваха. Нямаше думи.”

“„Тогава се случи да го видя. Ден преди да потъна, ден преди да премина през онзи праг – безвъзвратен, се случи да го видя. Не бях го търсила, не бях мислила за него. Дори изобщо не бях мислила за него. Това се случва с всеки, не само с мене, но повечето хора пропускат да го забележат. Повечето хора не го вярват. Повечето хора не вярват на себе си, Юра, това е удивително, казала Адриана, каза Юра. Изобщо повечето хора не са сигурни в себе си и не виждат това, което им се случва. Повечето хора преминават през онова, което им се случва, като слепци, до такава степен не разбират и не проумяват. Не само това – повечето хора дори се страхуват да видят, да проумеят, да почувстват, да поемат в се бе си онова, което им се случва, Юра, казала Адриана, каза Юра. Да, страхуват се. Страхът е в основата на всичките ни беди, цялото ни нещастие. Макар че в онези месеци на мъртвешка светлина тя била загубила напълно чувството за страх, както била загубила и всички останали чувства.”

“Човек има отношение само с Бог, Юра, казала Адриана, каза Юра, Отношенията не са между човек и човек, а само между човек и Бог. Това е много важно да се проумее, Юра, казала Адриана, защото тогава нашият живот не е вече само наш, а става общ. Бог се превъплъщава в човек, когото обичаме или мразим, който ни пречи или помага, който ни вдъхновява или унижава, понякога в редки мигове го разпознаваме, в повечето случаи обаче не. Ние нямаме врагове или приятели, близки или далечни, познати или непознати хора, Юра, казала Адриана, каза Юра, всичко е едно. Всичко е едно.”"Адриана”

“Аз искам да те помня все така: бездомна, безнадеждна и унила, в ръка ми вплела пламнала ръка и до сърце ми скръбен лик склонила. Градът далече тръпне в мътен дим, край нас, на хълма, тръпнат дървесата и любовта ни сякаш по е свята, защото трябва да се разделим."В зори ще тръгна, ти в зори дойди и донеси ми своя взор прощален - да го припомня верен и печален в часа, когато Тя ще победи!" О, Морна, Морна, в буря скършен злак, укрий молбите, вярвай - пролетта ни недосънуван сън не ще остане и ти при мене ще се върнеш пак!А все по-страшно пада нощ над нас, чертаят мрежи прилепите в мрака, утеха сетна твойта немощ чака, а в свойта вяра сам не вярвам аз. И ти отпущаш пламнала ръка и тръгваш, поглед в тъмнината впила, изгубила дори за сълзи сила. - Аз искам да те помня все така...”

“Жълтъците, които плуваха в цвърчащия тиган, имаха стойността на предупреждаващите светлини на светофарите и нарочно не ги бърках, за да останат в състояние на предупреждение ...”

“Без думи, без красиви обещания, без упреци, без молещи уста, аз вярвам само в нямото страдане, в сподавения порив на кръвта. Очи, в които погледа не гасне, докосването нежно на ръце от клетви, от несдържан плач по ясно говорят на човешкото сърце. Тя всичките прегради побеждава! Тя - вечен огън и нестихващ зов! Как нея ще отминеш, ще забравиш? Аз вярвам в мълчаливата любов.”

“Кокошката излезе на двора да чака Петльо.Чака час, чака два, Петльо го нямаше. Само вятърът дойде в късния следобед, яхнал оранжев кон, който почти не се виждаше в оранжевата светлина на залеза.- Подръж малко коня, докато подремна в шубрака - помоли я вятърът.Кокошката пое юздата и тъкмо тогава пристигна Петльо и взе да се пляска с криле по главата.- Ще изкукуригам! Вятърничави коне ще ми укротява! Амазонка ще ми се пише! Кокошка!”