“Все още не знаеше, че от мига, когато срещнеш някого и го обикнеш, когато го залюлееш в мислите си, трябва за започнеш да се учиш да живееш без него; да проникваш в него, да се стичаш и изтичаш, да го вдишваш и издишваш, все едно че него го няма и няма да го има, и никога не го е имало, и все едно някой ден ще изчезне и нищо няма да остане след него, както и нищо не е имало преди него. И в тази мисъл, че другият е невъзможен, освен в изключително кратките мигове, когато махалото на всички часовници по света се успоредяват и човек може да надникне в светлия тунел между тях, ти можеш да влизаш като в стая, да поемаш въздуха ѝ в дробовете си, да раздипляш хоризонтите на миналото и бъдещето през прозорците ѝ, да усещаш сладостния вкус на следобедите и подареното безвремие, за миг да забравяш, че умираш. Не разбираше. Не разбираше защо връзката ѝм трябва да приключва, когато никой от тях двамата не обиждаше любовта с претенции за вечност, и поради тази причина тя наистина можеше да бъде вечна.”

“...от мига, когато срещнеш някого и го обикнеш, когато го залюлееш в мислите си, трябва да започнеш да се учиш да живееш без него.”

“... Пак се връщам към въпроса за помненето. Моят отговор е, че сме длъжни да помним. Дори когато забравата изглежда здравословна, тя е в някакъв смисъл агресия. Помненето е приемане на миналото, колкото и да е трудно това. Не можем да изберем миналото си. Не можем и да се отървем от него: дори да го загърбим, дори да изличим останките му от своя свят, то няма да престане да е наше. И докато живеем все с него ще е. В наша власт обаче е да решим какво да бъде неговото продължение. Миналото може да присъства по различни начини в настоящето: като предопределение, като проклятие, като традиция, като носталгия, като отговорност. Избирайки последния начин, избираме да споделим отговорностите на предишните поколения. Това ще рече, да признаем, че сме част от същата общност и че се ангажираме да я продължим, без да повтаряме грешките на миналото.”

“Не чакам никого да се върне, да замине, да стои. Знам само, че се опитвам да стана и да вляза в себе си, обаче не мога. Там е толкова гадно, толкова е претъпкано, чуждо, студено. Там също ме мразят. Някакви са се настанили и само съдят, мерят ме, искат да ме подстрижат, купуват ми тесни обувки. Не искат да пиша. Крещят, разкарай я тази гадна форма, с нея нищо ново не можеш да кажеш, че съм луда, че нямам дори един пуловер - приятел топъл, и че съм си виновна, че никога няма да се появи добрият човек, че всъщност аз не го искам, никога няма да се обикна, че обожавам да ме наказват, да ме удрят, да ме унижават. И си го заслужавам още от малка. Винаги го усещат и все се намира някой да ме измъчва...И заставам на мястото за изтезания.”

“Човекът е изобретателен. Когато не може да се освободи от някой недостатък, започва да го култивира съзнателно. И със самия факт, че е вече искан, недостатъкът му добива и за него, и за другите вид на качество.”

“Стани и влез в живота си - така си казвам. Нищо, че те боли корем. Че си се разляла в това легло. Не можеш да го прекараш легнала, да се преструваш, че си в него, да се оплакваш, а той, за живота ти става дума, да се изсулва полека. Няма да те спасят никакви книги.”