“- Колко съм щастлив и спокоен тук. Прекрасно е да живеем в този ритъм - споделя Пам - в града печелившият модел, който ми налагат, ме отвращава с агресията и амбицията си, а простотията по улиците ми влиза дори без да я виждам.”

“Не чакам никого да се върне, да замине, да стои. Знам само, че се опитвам да стана и да вляза в себе си, обаче не мога. Там е толкова гадно, толкова е претъпкано, чуждо, студено. Там също ме мразят. Някакви са се настанили и само съдят, мерят ме, искат да ме подстрижат, купуват ми тесни обувки. Не искат да пиша. Крещят, разкарай я тази гадна форма, с нея нищо ново не можеш да кажеш, че съм луда, че нямам дори един пуловер - приятел топъл, и че съм си виновна, че никога няма да се появи добрият човек, че всъщност аз не го искам, никога няма да се обикна, че обожавам да ме наказват, да ме удрят, да ме унижават. И си го заслужавам още от малка. Винаги го усещат и все се намира някой да ме измъчва...И заставам на мястото за изтезания.”

“Ужасът, че не присъствам...Никъде не съм изброена.Задрасквайки ме, ми отнемат и моя живот.Страх, който изритва.Все още има някаква надежда, докато вратата не се е захлопнала.Да съм в този, Нашия свят, не в моя - вън при чакалите и завистта на малките хора.Страхът на реброто в повече.”

“Тогава за първи път разбрах, че в болката съм сама. Тя ме отделя и не мога да сбъркам къде свършвам и къде започва светът. Когато съм щастлива, нямам граници, но болката си е само моя.”

“Стани и влез в живота си - така си казвам. Нищо, че те боли корем. Че си се разляла в това легло. Не можеш да го прекараш легнала, да се преструваш, че си в него, да се оплакваш, а той, за живота ти става дума, да се изсулва полека. Няма да те спасят никакви книги.”

“Моля се - само да не се разцивриш сега. Небето се е продънило. Така ми се плаче. Да си поплача сладко, да ми се стопли душата. Не си позволявам. Избягвам локвите.”

“Не натискай гнева навътре, защото ще потъне и ще подкопава, без да усещаш. Гледай го как извира. Гледай го с милост към себе си.”