“Всяко дете има право на своя сапунен мехур, на мъничката надежда за красота, която след миг ще се разтвори във въздуха и ще изчезне завинаги.”

“Той беше душа, пораснала в покорност на съдбата — мека, блага, изпълнена с вяра и надежда, че всяко зло има край, че тоя свят не ще се тъй да дърви, а един ден ще се оправи.”

“ЩЕ имаме ли своя къща?Когато ще сме вече спомен,част от дъжда, под който се любехме,песъчинки отмити в езерото?Ще имаме ли своя къща?В която ще тичат децата ни,създадени на раздяла -плът и бъдеще на сенките ни?”

“Измислица е, всичко е измислица. И нямат легенди вековете; всяко поколение е съчинявало само за себе си и нищо не се е предавало от минало за бъдеще. Даже надали е имало минало. И не ще има бъдеще. Нищо не е имало и нищо не ще има: мърсете, колкото искате - дедите не ще чуят и внуците не ще се червят.”

“С Клоуи лежим голи на пода на миниатюрния ни апартамент и пием студен чай. Април е, нетипично топло, отворили сме прозорците и сме пуснали вентилатора. Навън ръми, чуваме как децата шляпат по мокрия асфалт на улицата, а съседите ни доминиканци се смеят сред облаци синкав дим. Клоуи поставя запотената чаша студен чай върху бледата кожа над пъпа си и ме кара да обещая, че никога няма да я напусна. Това е една от любимите й игри, аз я целувам по рамото и обещавам. Двамата сме на по двайсет и три, отскоро женени, а след шест месеца ще напуснем този латино квартал и ще се нанесем в малка къща в северен Хюстън. За да отбележим началото на новия си живот, ще осиновим малък черен лабрадор, когото ще наречем Джак, а три дни по-късно – понеже толкова обичаме Джак – ще купим още едно паленце, този път женско, за да си правят компания. Пред дома си ще имаме голяма веранда, а на нея – люлка и всяка вечер ще седим отвън с кучетата, ще пием бири „Корона”, ще слушаме Чет Бейкър, изумени, че живеем в къща с гараж и алея, и цъфтящи джакарандови дръвчета в предния двор. След година Клоуи ще си намери нова работа в една галерия в квартала на артистите и три дни след двайсет и четвъртия си рожден ден ще се прибере у дома от тази работа, както всяка вечер, и ще седне срещу мен на кухненската маса. Дланите й ще бъдат влажни, косата – намачкана. Ще изглежда толкова сериозна, че за миг ще реша, че е някакъв номер. Ще запали цигара и ще затвори очи. Ще хване ръката ми и ще каже, че още не може да намери думи за онова, което трябва да сподели. По-късно през нощта ще се обади на майка си в Калифорния, а аз ще седя в кухнята, ще пуша и ще слушам как плаче на телефона в другия край на къщата. Онази нощ нито един от нас няма да спи, макар че няма и да говорим много. Ще лежим в студената тъмнина като непознати, а на другата сутрин, без да се поглеждаме, ще минем покрай опашката на един ураган на път за малка клиника извън Хюстън, където аз ще седя сам в тъмна стаичка и ще измислям имена за детето, което току-що сме отписали.Ето това ще се случи. Само че този следобед, легнал до голото й тяло на мекия килим с цвят на зелен лимон, заслушан в дъжда и смеха, аз мисля единствено за кожата на Клоуи. Бледата кожа на младата ми съпруга, хладна и мека като името й. Отвън на улицата музиката се засилва, а Клоуи се претъркулва и започва отново – първо целува гърдите ми, после по-надолу. Затварям очи и знам, че след малко ще заспим заедно на тесния матрак, както правим всяка нощ, и ще слушаме шумоленето на вятъра сред палмите под прозореца, убедени в дълбокия си сън, че сме неспособни да бъдем жестоки.”

“Как ще спреш ти мене - волната, скитницата, непокорната - родната сестра на вятъра, на водата и на виното,за която е примамица непостижното, просторното,дето все сънува пътища - недостигнати, неминати, - мене как ще спреш?”