“Две начала На лунна лодка в небесата Бог плава сам над бездни. И тихо носят го платната сред мировете звездни. И ето среща той комета пламтяща, величава. На нея Демонът проклети възседнал, гордо плава. С усмивка зла и сатанинска духът го поздравява, и пак крилата исполински размахва, отминава. - Каквото тайно Бог в лазури замисли в тишината, довършва го сред мрак и бури злокобен Сатаната!”

“Приспособяваме се тихо към живота,доволни и от бледите утехи,които вятърът довяваи пуска в празните ни джобове.Но още храним обич към светащом спираме пред гладно котенце на прага,готови да го приютим в протрития ръкав,да го спасим от улицата - шумна и жестока.(...)Играта е такава - кара ни да се усмихваме насила.И все пак виждаме луната, спряла над самотна уличка,да преобръща празна кофа в искряща чаша на смеха,и все пак чуваме през веселия шум и нашите стремежигласа на котенце, което вика сред пустинята.”

“ГЛАВАТА МИ - кървав фенер с разтрошени стъкла, загубен през вятър и дъжд, и мъгла в полунощни поля. Аз умирам под кота 506 и възкръсвам в Берлин и Париж. Няма век, няма час - има Днес! Над последната пролет ти жадно и страшно пищиш, о шпага, разкъсала мрежа от кървави капки сред мрака - и в мрака бог сляп ги събира и мълком повежда към прежния призрак. . . О Сфинкс, с безпощадна гримаса на присмех - замръзнала, каменна, вечна и зла - изправен в безкрайния, страшен, всемирен Египет: пред тъмния просек Едип - загубен през вятър и дъжд, и мъгла.”

“- И защо човечеството получи своята Втора Възможност? - попита Колоп с тихия си сериозен глас.- Нима я заслужава? Не. С малко изключения хората са подло, нищожно, дребнаво, злобно, тесногръдо, невероятно себично, вечно препиращо се и гнусно гъмжило. Като го наблюдават, боговете - или Бог - би трябвало да повърнат. Но в тази божествена храчка се намират и съсиреци на състраданието, моля да ме извините, че си служа с подобни образи. Колкото и да е долен човекът, той съдържа сребърната нишка на божественото в себе си. Не е безсмислено твърдението, че човек е сътворен по образ и подобие Божие. И в най лошите сред нас има нещо, което си струва да бъде съхранено, и от това нещо може да възникне новият човек.”

“Високите руски катани, за които той в своето детинство немалко е слушал в родното си село Калофер, горделивите генерали, които всеки сочел с пръст и всеки почитал тяхната ослепителна униформа, и други още съблазнителни качества увлекли го и отклонили го за време от неговите величествени планини, другари на детските впечатления, от кресливите гайтанджийски чаркове върху река Тунджа, от бащината му даскалска стряха, от витите хора на мегдана, от чисто българския живот. По това време именно Стефан Зографски, пак ученик в Одеса, сварил го няколко пъти в стаята му сам-самненичек в следующето положение: възглавницата запасана отпреде му да изглежда голям и надут човек, каквито са въобще генералите, главата му вирната наназад, ръцете му турени на хълбоците, с една реч цялото му същество парадно диктаторско и пълководско. В тоя надут каяфет той следвал да се разхожда из стаята си, марширува, командува и дава заповед на нижните чинове, които се състояли от голи стени от гурбетска мебел и от вятър. Веднъж Зографски го сварил дотолкова захласнат и екзалтиран от тая величествена поза с възглавницата на корема, щото не забележил нито появяването на своя гост, нито пък отговарял на въпросите, които последният му задавал.”

“Към себе сиКогато си на дъното на пъкъла, когато си най-тъжен, най-злочест, от парещите въглени на мъката си направи сам стълба и излез Когато от безпътица премазан си и си зазидан в четири стени, от всички свои пътища прерязани нов път си направи и пак тръгни. Светът когато мръкне пред очите ти и притъмнява в тези две очи сам слънце си създай и от лъчите му с последния до него се качи. Трънлив и сляп е на живота ребусът, на кръст разпъва нашите души. Загубил всичко, не загубвай себе си - единствено така ще го решиш!”