“– Сега поне той е зъл [...] и с нищо не се отличава от враговете. Смърт заслужава. – Заслужава! Да, съгласен съм. Мнозина сред живите заслужават смърт. А някои сред мъртвите заслужават живот. Можеш ли да им го върнеш? Тогава не бързай да си играеш със смъртни присъди. Защото и най-мъдрите не виждат всички нишки на съдбата.”

“- Бе не съм търсил благодарност, аз им помагах. Ама един еднъж ме удари със същата ръка, дето му оздравих, е, там, до дерено му бе къщата, вий не го повните. Очите ми се надуха каквото баире, ама си замълчах и зех само да го подминавам каквото въздух. И след двайсет години, той се усети и доде да се опрощаваме.- Ти опрости ли му?- Че как няма да му опростям, щом се е усетил!- Повечето сега не опрощават.- Само който нема душа, не може да опрости, щом види, че чилякът иска да се поправи. На всички съм опростявал, както и на мене са опростявали, когат съм сбърквал. По това се познава справедливостът, ние не сме по-големи от нея.- И какво стана сетне?- Нищо. Щом тръгна чилякът за небето, отидох да го изпроводя. Сега и аз чакам да си ида. Видиш ли го, е, там, в сребърното си ще ме пусне каквото перце. И там е пълно с роднини, има кой да ме сряща, не бой се.”

“Вчера срещнах случайно на улицата нашия добър приятел от кафене Малка България, бае Вездесъщов. От отдавна не бял го виждал и право да ви кажа, искрено се зарадвах, защото тоя бае Вездесъщов е един добър и приятен човек, весел и духовит. Въобще забележил съм, че приятните хора всякога са весели и малко или много духовити и задължително умни. За такъв човек не жали сърцето си — отдай му го всецяло. С такъв човек е удоволствие и насаме да поприказваш, а и в компания да седнеш да си пийнеш, и на лов да отидеш, и табла да поиграеш, и да позлодумничиш по адрес на някой несимпатичен приятел. Пък удоволствие е и тъй нищо да не правиш, а да седиш и само да го гледаш. Защото и физиономията на такива хора те подкупва. Може да не е хубав, може би дори да е грозен, но се пак от лицето му се излъчва нещо такова, как да го кажа, човек не може и да го знае какво е, флуид ли е, лъчеизпускание ли е някакво, радиоактивност ли е но във всеки случай нещо привлекателно, което предразполага и печели симпатии.”

“Само че не в опиянение, а в съзнание желая да живея! - извиси се сега пък моя глас. И не щастие, а разбиране търси умът ми, умът на човека! Аз, човекът, се стремя да разбера, да разбера! "Умират, и то - без мъдрост..." Не съм съгласен, не искам да "умра без мъдрост"! Не съм готов да се откажа! В мене, човека, е заложено друго! Програмиран съм за повече, отколкото само... земя! Не, не и не: аз не съм готов, да се задоволя със "зелените пасбища на живота"! Та аз теле ли съм? Не, благодаря, аз съм повече от само природа, та да ми стигат "зелените пасбища"! Па макар и така апетитни, както ми ги вие предлагате!”

“Желая да напиша книга и старателно да измета мозъчните одаи, из които бродят спомените, и с помощта на всички ангели писатели, от които съм се учил да мисля и говоря, да отделя от този куп онова, което иначе би завършило скрито, както слънцето зад облаците. Не би трябвало ударите на моята душа да останат завинаги недостъпни, когато тръгна на вечния си път, а някои любопитни потомци да се опитват да установят контакт с мен, възнамерявайки да отгатнат важната тайна на своя произход. Искам да избягна недоразумението и съдбата на мобилния абонат, когото приятели и роднини безуспешно търсят по телефона, без да знаят, че той вече не е между живите, когато след безброй повиквания прозвучава гласът на телефонната операторка, който казва:"Абонатът в момента не е достъпен...!”

“Викам си, дай сега, Димитре, да видим какво е светът? Не е ли това, дето самичък си сторил, чиляците, дето си родил, дето те чакат и изпровождат? Е? И когато човек го прибере небето, пак ще си застане със звездата на мястото, дето е над неговът свят. Чиляк не може да се изцери от своя си свят, от мястото, дето се е родил, както не може да се изцери от баща си и майка си ...”