“Но някои не обичат да знаят за своя български род, а се обръщат към чужда култура и чужд език и не се грижат за своя български език, но се учат да четат и говорят по гръцки и се срамуват да се нарекат българи. О неразумни и юроде! Защосе срамуваш да се наречеш българин и не четеш, и не говориш на своя език? Илибългарите не са имали царство и държава? Толкова години са царували и са били славни и прочути по цялата земя и много пъти са взимали данък от силни римляни и от мъдри гърци. И царе, и крале са им давали своите царски дъщери за съпруги, за да имат мир и любов с българските царе. От целия славянски род най-славни са били българите, първо те са се нарекли царе, първо те са имали патриарх, първо те са се кръстили, най-много земя те завладели. Така от целия славянски род били най-силни и най-почитани...”

“- Децата ни гледат през цялото време... те те виждат какъв си наистина. Ти мислиш как ще им четеш приказки, каква музика ще им пускаш... Как ще им се посветиш. Ама не става така. В крайна сметка нямаш време за никакво специално отношение. Те са си като част от живота ти, като всичко останало. И с тях ти си си какъвто си си. Те са свидетели на твоята истинска същност, а не Господ. Те те гледат непрекъснато, а не Господ. Те те изкушават, те те предизвикват да се ядосаш и да станеш лош... и да ги удариш. Ако се поддадеш и ги удариш? Ако съгрешиш? И ги превърнеш в лоши деца... и си продължил злото в живота... на още едно поколение. Те са ти Божието наказание и Божието опрощение. Ако си добър и забравиш себе си и своя яд, и не ги удариш... ако се отдадеш безкористно на децата си, те са твоето опрощение в тоя живот. Не Бог. Те са твоят Бог.”

“Благодарение на съгласуваността и професионалисма си Led Zeppelin се радват на невиждан триумф, докато велики групи като Cream се разпадат, защото членовете им не могат да се понасят помежду си. През същата година The Beatles прекратяват съществуването си, а The Rolling Stones са заменили Брайън Джоунс, който малко по-късно умира в басейна на къщата си. Led Zeppelin обаче сякаш успяват да избегнат самодоволния егоцентризъм на останалите поп звезди. Те са способни на трезва самооценка и си поставят дългосрочни цели, които ги карат да вървят напред. Като отказват да се появяват по телевизията и да стрелят на сигурно с хит сингли, музикантите успяват да се преборят с установените норми, които по принцип изглеждат невъзможни за заобикаляне. И четиримата са напълно различни един от друг, но нещо тайнствено и мистериозно ги държи заедно. Докато Пейдж и Джоунс са професионални и цинични лондонски студийни наемници, Робърт и Бонзо са наивни провинциалисти, които се занимават с музика по-скоро от любов, отколкото за пари. Пейдж и Джоунс се държат като самовглъбени единаци, а Робърт и Бонзо са достъпни и открити. Пейдж и Джоунс са търпеливи, със сухо чувство за хумор и винаги се контролират. Плант и Бонъм пък са шумни, забавни и се оставят да бъдат манипулирани от останалите двама и от Питър Грант." "Led Zeppelin:Чукът на боговете”

“Как е възможно едновременно всички, да изпълняват един и същ ритуал, да се подчиняват на едни и същи разпоредби, независимо от условията, в които са поставени. Дори за пустинниците, които по това време са сред пясъците, "измиването" на тялото се извършва чрез триене с пясък! ...Ами петкратните молитви към Аллаха...Ами, като ме накарат 5 пъти на ден да се завръщам с мислите си към Бога, и ха да река да "потегля" и кривна нанякъде от правия път, и да трябва да бързам пак да се завръщам, да коленича и да се моля за прошка, естествено е, че зарядът ми не може да бъде дълго време отрицателен и злосторен, освен примирителен, покорен. Откъде толкова свободно време и допълнителни сили, че да се организираш пет пъти на ден да се молиш, но и толкова пъти още да се подготвяш за това, че и в паузите да търчиш и да прегрешаваш ...Ето така, като с вълшебна пръчица, 5 пъти на ден огромната арабска армия по света, пада на колене пред изгряващото слънце и "преброява" греховете си.”

“Книги се пишат по най-шашави причини. Някои са написани, за да изплатят ипотека, други — за да спасят света, а трети — просто от нямане какво да се прави. Един от любимите ми анекдоти е за писателя, дето се хванал на бас, че е буквално невъзможно да се напише толкова КОФТИ книга, та да не се намери кой да я издаде. И какво станало по-нататък — писателят взел, че написал най-тъпия и най-шаблонния роман, на който бил способен… И не само успял да го продаде, ами и публиката настояла за над две дузини продължения (Не мога да викажа името на писателя: току-виж наследниците му ме осъдили, а пък не разполагам с документи. Поразпитайте на всяко събиране на фантасти — този анекдот е доста известен.)”

“Книгите имат свой живот и своя смърт. А онези, чиито автори не са вярвали в смъртта, имат и задгробен живот. Други пък, чиито писатели са вярвали в прераждането, биват написани отново. Невъзможно е да се отдели съдбата на книгата от съдбата на нейния автор, а във всичко това се наместват и съдбите на читателите. Другояче казано, не читателят е този, който търси книгата, а той е търсеният, а има и произведения, които се крият по забутани места чак докато не се озоват в ръцете на онзи, за когото са предназначени.”