“С виелици грозни и черни лунинапомняха как из калта се въртими колко сме слепи за свят нараним,заровен в очите на детските дни.Безпомощно слушахме.. Странен език..Горещо той молеше, даваше знак,преди да изправим земята на крак,на ада реките да пуснем след миг.Как никой не тръгна с душа на дете.С куршума бе всеки и с ножа зает.Стояха зверчета до живия плет.И стреляхме в тях. И умираха те.”

“Кажи ми, Господи,защо съм лице от твоите лица -да гледам с ужас как на косъмвисят душите на деца,да слушам как животът плачеи майки как в катрана врат;и как след зимата и здрачапристига вместо пролет - ад.Кажи ми, имаше ли смисълда се родя и да родямечти, които съм отписалот кошера и от меда...Не виждаш ликак в мен се сривасветът и как избухвам в миг,превърнат цял от рана живав един безкраен страшен вик.”

“Любовният ужас е сладък и опиянителен, но той има качествата на всеки друг ужас. Той разяждаше, сломяваше неумолимо волята му. И все пак между двете възможности — да не бе срещал Елена в живота си и състоянието, в което се намираше сега предпочиташе втората. Дори по-късно той искаше да преживее още веднъж мъчителната напрегнатост на тия дни, наситени с възторзи и съмнения, с усещането на щастие, което бе непостижимо, на сенки, които никоя светлина не можеше да разпръсне.”

“Tрябва да те има нейде на земята,трябва да те има.И не мога да те заменя със нищо, с никогоне мога.А е лято в мен и ме обзимабясната тревога:трябва да те има недей на земята, а те няма.Скриха ли те някъде? Къде те скриха?Чух - дойдох. И викам, и се мамя,и по пътищата твои нощем скитам.Трябва да те има, знам, че те има - и се мятам. Зная, че ме търсиш трескаво и лудо, зная, че ме искаш.Чуй -дай знак. Със удар ме причакай,с дума зла, дори - с коварна мисъл.Трябва да те има нейде на земята, трябва да те има.И не мога да те заменя със нищо, с никого не смея.Може би ще дойдеш чак след хиляди години?Вярвай ми, ще доживея!”

“Книгите са безпощадни завоеватели. Наглед нищо и никакви, с безкрайно търпение и все по-многобройни, те окупират пространството. Скоро започват да излизат от рамките на библиотеката. Подобно на множествата охлюви в романите на Патриша Хайсмит започват да се катерят по стените, стигат до таваните, настаняват се върху камините, масите, масичките, превземат ъглите, проникват в гардеробите, скриновете и сандъците, а когато лежат по земята, се размножават по мокета или върху плочките в нестабилни и дръзки купчини.Няма помещение, забранено за книгите. Нищо не може да им се опре. Ония, които не успяват да достигнат салона, кабинета или стаята, се задоволяват с тоалетните, килерите, коридорите и дори тесните тъмни помещения, в които стоят картофите,бурканите с конфитюр, запечатаното с восък вино, прахосмукачката и кълбетата с конци. Групирани, притиснати една о друга, те притежават стабилността и устойчивостта на неолитните побити камъни. Преди време мишките ги гризяха, но почти всички се отказаха, поради безчислеността на множащите се корици. Мишките са доказателство, че прекомерното натрупване на печатен текст може да обезкуражи всеки.”

“Този дентака е тънък -само звуки ще се скъса.В твоя сянка се препънах,в твоята въздишка къса.Не успя ли да ме видиш,как изгарям, как не дишам,как се давя от обида,че не мога да ти пиша,че не мога да те имам,че не мога да те чуяи студенототи имев топли думида обуя...”

“Тази пролет, която сме чакалис гладни мисли за близко възмездиев часовете безгласно изплакани,с виковете погребани в бездните,дето няма дори очертания -само хаос от думи събудени,думи, дето напиват пияния,думи, дето влудяват и лудия...”