“- Да не би по международните линии да вземат само светлокоси стюардеси? - попита Вика с подкупваща искреност.- Ами нали разбираш... Джентълмените предпочитат блондинки... - отвърна с неподозирано превъзходство Ася, която вече бе успяла да се окопити.- Според мен премълчаваш нещо - каза Вика и доверително се приближи към приведената стюардеса. - В смисъл, че не точно джентълмените предпочитат блондинки... - И като се наслаждаваше на настъпилата пауза, тя се усмихна сладко, облегна се назад и каза: - Ако обичаш, донеси ми кафе без кофеин, "Бейлис" с лед и днешен брой на "Аргументи и факти".- Добре - отвърна мрачно Ася и след като срещна настоятелния поглед на Вика, разтегли устни в отработена усмивка, която влизаше в цената на билета.”

“След като се любеха вече осма година(а можем да кажем: любеха се добре),любовта им изчезна съвсем без причина,сякаш бе шапка или цигаре.Те бяха тъжни, но пак се желаеха,целувката сякаш пак същата беше,какво да направят и двама не знаеха.И тя се разплака. А той мълчеше.От прозореца можеха навън да погледнат.Той каза, че пет е часът и е рано,време е някъде на кафе да поседнат.В съседство подрънкваше някой на пиано.Отидоха в близкото кафене на квартала,внимаваха чашите си да не разлеят.Вечерта ги завари с уста онемяла.Седяха сами, а луната бе цяла,и просто не можеха да го проумеят.”

“Как е възможно едновременно всички, да изпълняват един и същ ритуал, да се подчиняват на едни и същи разпоредби, независимо от условията, в които са поставени. Дори за пустинниците, които по това време са сред пясъците, "измиването" на тялото се извършва чрез триене с пясък! ...Ами петкратните молитви към Аллаха...Ами, като ме накарат 5 пъти на ден да се завръщам с мислите си към Бога, и ха да река да "потегля" и кривна нанякъде от правия път, и да трябва да бързам пак да се завръщам, да коленича и да се моля за прошка, естествено е, че зарядът ми не може да бъде дълго време отрицателен и злосторен, освен примирителен, покорен. Откъде толкова свободно време и допълнителни сили, че да се организираш пет пъти на ден да се молиш, но и толкова пъти още да се подготвяш за това, че и в паузите да търчиш и да прегрешаваш ...Ето така, като с вълшебна пръчица, 5 пъти на ден огромната арабска армия по света, пада на колене пред изгряващото слънце и "преброява" греховете си.”

“Прав си, замислено каза Мариона. Обаче виж какво се получава: уловиш по някакъв начин мимолетното, заковеш го като препарирано върху платното и то вземе, та се превърне в своята противоположност - изкуството го превръща във вечност. Онази екзистенциална лудост на Мунк, с обезумялото от самота и ужас човече - такава и ще си остане във времето. То не спира да вика, толкова години вече... от хиляда осемстотин деветдесет и трета година до днес вика ли, вика. Изкуството увековечава временните неща. Макар че, временно нещо ли е пристъпът на ужас в едно човешко същество. Това са рецидиви, Хю, злокачествени рецидиви на човешката психика. Добре, че ги има и пристъпите на щастие - то е лековерно и нехайно към всичко, което би последвало, толкова нехайно, че ни вдъхва куража да продължаваме да живеем, въпреки и въпреки.”

“Хората искат да са заобиколени само с огледала. Да ги отразяват, докато и самите те отразяват. Като нелепата безкрайност, която се вижда в две срещуположни огледала в тесен коридор....Отражения на отраженията, ехо на ехото. Без начало и без край. Без център и без цел.”

“– Мистър Бог няма лице.Обърнах се към нея и повдигнах въпросително вежди: „Как така?“ Ана отново се допря до ухото ми:– Щото няма нужда да се обръща, за да види всички. Зат’ва! – после се облегна на пейката и, потвърждавайки с кимане своята увереност, скръсти ръце, с което показа, че слага точка по въпроса.На път за вкъщи я попитах какво бе искала да каже с думите „няма нужда да се обръща“.– Ами аз си имам „предница“, имам си и „задница“, зат’ва трябва да се обръщам, ако искам да видя какво има отзад. А Мистър Бог не трябва.– А какво прави той тогава?– Мистър Бог има само предница, той няма задница.– О – кимнах на свой ред аз, – разбирам.Идеята, че Мистър Бог няма задница, ми се стори удивително смешна и с все сила се опитах да потисна смеха си. Не успях и след малко избухнах. Ана бе леко озадачена от моя изблик.– За к’во се смееш?– Просто на идеята, че Мистър Бог няма задница. Ана присви за миг очи и прихна. Усмивката озари очите й и тя грейна като бенгалски огън.– Той си няма и онова, нали? – смехът й се разнесе по улицата, издигайки по нея малки барикади. Всички отявлени и самодоволни християни се спънаха в смеха и се намръщиха.– Мистър Бог си няма дупе – си пееше Ана по мелодията на един християнски химн. Намръщените физиономии гледаха все по-скандализирано и ужасено.– Отвратително! – каза Неделният Костюм.– Малка дивачка! – изскърцаха Неделните Обувки.– Дяволско изчадие! – отсече Джобният Часовник с полюляваща се от жилетката верижка, но Ана продължаваше, смеейки се заедно с Мистър Бог.По пътя към къщи тя упражняваше новооткритата си игра. Както се хвърляше с духовното си същество в обятията на Мистър Бог, така се хвърляше с физическото си същество в моите.„Мистър Бог няма дупе“ не беше шега, Ана не се държеше като непослушно или глупаво дете. Това бе просто изригване на нейния дух. С тези думи тя се спусна към Мистър Бог и той я улови. Ана знаеше, че ще я улови, знаеше, че нищо не я грози. Наистина нямаше друг начин, просто трябваше да се направи. Това бе нейният начин да бъде спасена.И с мен си играеше така. Заставаше на известно разстояние, затичваше се и се хвърляше в прегръдките ми. Затичването беше целенасочено и активно, миг след като отскочеше, оставаше напълно пасивна и неподвижна. Не полагаше никакво усилие да ми помогне, за да я хвана, никакво усилие за собствената си сигурност. Сигурността за нея не бе нито едно от тези неща, сигурността означаваше да се довериш на другия.”