“Залезът се разля над гората, последните слънчеви лъчи запалиха кората на вековните дървета, откроиха страховитата плетеница на клоните им. От изток нощта протегна по коритото на реката чудовищен език и изгълта деня. Горските птички се стаиха през тези няколко секунди, в които светлината предаде на мрака грижата за света.”

“Казват, че всеки ден преповтаря накратко историята на света, изплувайки бавно от мрака и студа, събуждайки го с първите лъчи на светлината и зараждащата се топлина, за да премигне в първия трепет на съзнанието; появилите се объркани емоции и блуждаещи мисли, които към обед придобиват устрем и ред, ще се спуснат после към вечения здрач, за да се изгубят в неговата мистична светлина и да бъдат пометени от ентропията на поредната нощ.”

“Тази приказка започна през септември, когато есента се катереше по дърветата в гората, разместваше дебелите кафяви клони като да бяха дебели речници в кафява подвързия, прелистваше лист сред лист и превеждаше от зелен език на жълт. Ябълките и крушите превеждаше на узрял език. Горските жители наобиколиха едно крушово дърво и докато лапаха зрелите круши, хвалеха есента преводачка.”

“Аз си падам по влаковете и жп гарите. Там хората може да се псуват, да се целуват, може да се срещат и разделят, но винаги е от сърце. На мен люшкането на купето по време на път ми действа като ласка. Все едно съм се сгушил в някаква длан на добряк и се разполагам от двете страни на реалността. Отсам е дрямката, а оттатък бягащи дървета и къщурки, които пресичат теб и живота ти. Чудиш се в унес - пред прага на сладък спомен ли си или вече живееш в случката, която ти предстои...”

“Париж се появи изведнъж в краката им. Просторен, трептящ, мокър. Париж с улици, площади, нощ, облаци и луна, с венеца на булевардите, бледото сияние на хълмовете, с кули, покриви и мрак, който се бореше със светлината; Париж с ветреца откъм хоризонта, искрящата равнина, мостовете с очертания от мрак и светлина, с пороя, изливащ се далеко над Сена, с безброя светлини на летящи коли. Париж, роден напук от нощта, огромен кошер, гъмжащ от живот, изграден над милиони мръсни канали, цвете на светлината, изникнало над подземна смрад, коварна болест и Мона Лиза. Париж.”

“„Часът на Бика“ се появи като отговор на разпространилата се в нашата (да не говорим за чуждестранната) научна фантастика тенденция да се разглежда бъдещето в мрачните тонове на задаващи се катастрофи, беди и предимно неприятни изненади. Подобни произведения, получили определението „романи предупреждения“ или „антиутопии“, дори биха били необходими, ако успоредно с картините на различни бедствия показваха и пътищата за тяхното предотвратяване или в краен случай – за изход от ужасните капани, които очакват човечеството в бъдеще.За обратния полюс на антиутопиите може да се приемат значителният брой научнофантастични произведения, където щастливото комунистическо бъдеще е постигнато някак от само себе си, а хората от епохата на световния комунизъм страдат едва ли не от по-лоши недостатъци, отколкото ние, несъвършените им предшественици. Тези неуравновесени, грубиянски, приказливи, отличаващи се с плосък хумор герои от бъдещето приличат повече на недоучили се и лошо възпитани лентяи от нашата съвременност.”