“Прав си, замислено каза Мариона. Обаче виж какво се получава: уловиш по някакъв начин мимолетното, заковеш го като препарирано върху платното и то вземе, та се превърне в своята противоположност - изкуството го превръща във вечност. Онази екзистенциална лудост на Мунк, с обезумялото от самота и ужас човече - такава и ще си остане във времето. То не спира да вика, толкова години вече... от хиляда осемстотин деветдесет и трета година до днес вика ли, вика. Изкуството увековечава временните неща. Макар че, временно нещо ли е пристъпът на ужас в едно човешко същество. Това са рецидиви, Хю, злокачествени рецидиви на човешката психика. Добре, че ги има и пристъпите на щастие - то е лековерно и нехайно към всичко, което би последвало, толкова нехайно, че ни вдъхва куража да продължаваме да живеем, въпреки и въпреки.”

“Нека си отлети - не е възможно да я уловя в рамка. Защо, каза Хю. Някои са успели да уловят мимолетното. Други - даже полъха на мимолетното. Спомни си усмивката на Джокондата... или щастливото изумление в мига, в който едно момиче е схванало , че е влюбено, очакването в погледа, любовната нега и сладката уплаха едновременно - Момичето с перлената обица на Вермеер ван Делфт... Или онзи вик на ужас...Викът на Мунк, с отворена завинаги уста, в безумен страх... отчаянието, което излиза през устата на едно човешко същество... или онзи фаюмски портрет, в който жената е предимно едни очи... в тях удивлението от нещо внезапно е останало за векове напред... Само ако нямаш страх, би погледнала мига в очите и само тогава той би ти се доверил и би поискал да спре.”

“Матей Делфина написа много писма, пет мастилници с мастило изписа до д ъ р ж а в а т а. Отговор не получи. Докато дращеше усърдно с разскърцаното старомодно перо, една и съща картина беше пред очите му: окървавеното море, телените гъргъри, червеният залез и той кървав, делфините с обърнати кореми и единственият жив сред тях, който могъщо се мята в затвора на рибарските мрежи, и се смесваше тази картина с друга една, също мътна и кървава: човешки мозъци като пихтиести гъби изтичат от черепите, наполовина отнесени от парчета снаряди; гърчат се крайници, отделени от телата си, телата са мъртви, краката и ръцете още са живи; кълба от черва нежно се тресат насред отворените кореми или висят по тръните и храстите наоколо, текат изпражнения и кръв, а над труповете войната фучи и трещи, изсипва смърт от небето, тежки железни машини бълват огън, тяхна майка е безумната човешка изобретателност, сътворила всичките тези самолети, танкове, катюши, фаута, автомати, от най-голямото до най-малкото, до цилиндричните тежки патрони, пълни с дребните си плодове, студените лешници на смъртта, с тях човешкият ум е въстанал срещу самата природа, срещу най-ценното в нея: против живота на нейните твари, против себе си самия е въстанал човекът и това е най-голямата му лудост, война е, бил съм на война и го потвърждавам, да убиваш делфините е война, пише Матей с разкривеното перо и капки мастило като синя кръв пръскат и попиват в хартията, само че врагът не е въоръжен, делфините нямат оръжие да са ни равностойни, това е изтребление, геноцид, това е фашизъм, по-голям от всеки друг фашизъм на земята, пише Матей, патосът му е естествено човешко чувство в този момент и той не се срамува от него, въпреки че обикновно не обича да говори приповдигнато, сетне спира, захапал върха на дървената писалка, препрочита написаното и поправя старателно, тяхна майка е човешката изобретателност го зачерква и отгоре пише техен баща......нали така Марийо, Господ ни е дал толкова много свобода, в нея сме, отвсякъде ни обгръща, нали, въздухът е свобода, морето и небето са, делфините и птиците, трябва само да направим своя избор да сме като тях, ако ме разбираш, Марийо; трябва само да изберем свободата да сме като тях: не повече да си, не цар на природата, избери свободата да си наравно с всичко друго наоколо, това също е свобода, най-голямата според мене. И още, Марийо, свободата е толкова много неща, затова си мисля,свобода е също да си сам срещу всички, когато знаш, че си прав.”

“В този миг ми се ще да зная какво правят в с и ч к и т е човеци на земята,представяш ли си!Човек до човек,шест милиарда и половина.Един слуша блус,друг сади дърво,трети реже главата на агне,четвърти учи чужд език,друг стои до прозореца с часове,някой сомнамбулно ходи по покрива,някой пътува с круизен кораб,друг дяла еднодръвка на брега на океана...Човеците...в един и същи миг вършат шест милиарда различни неща:клечат в тоалетната,стоят под душа,хвърлят се самоубийствено от мостове поради нещастни любови,четат,рисуват,смеят се,плачат,вървят,потънали до глезените в мъгли,отиват някъде или се завръщат,пътуват с влакове,разбиват банки,плуват като риби,изкачват еверести,убиват други човеци с нож или с пушка,целуват дете,насилват жена,пеят в хор Одата на радостта,изработват обувки,отглеждат цветя,посичат делфини,милват любимата,любимия,ровят в казаните за боклук,летят с парапланери,крещят сред тълпите по площадите,пишат книги,общуват във Фейсбук... и с нокти и зъби са се вкопчили в идеята,че трябва да са щастливи на всяка цена,каквото и да правят в този живот-без да си дават сметка,че целта на занятието не е тази...не е...щастието е покрай другото.”

“Като видя какво ги чака, Свраката усети, че е близо до неописуемия ужас, и не щеш ли, някакво странно същество се покатери на рогозката и седна близо до нея.- Нещо за писане имаш ли? - попита недружелюбно то и самó си отговори: - Нямаш.Много добре, защото аз съм неописуемият ужас и ако започнеш да ме описваш няма да е прилично, нали? А сега да те обхвана ...”

“... Пак се връщам към въпроса за помненето. Моят отговор е, че сме длъжни да помним. Дори когато забравата изглежда здравословна, тя е в някакъв смисъл агресия. Помненето е приемане на миналото, колкото и да е трудно това. Не можем да изберем миналото си. Не можем и да се отървем от него: дори да го загърбим, дори да изличим останките му от своя свят, то няма да престане да е наше. И докато живеем все с него ще е. В наша власт обаче е да решим какво да бъде неговото продължение. Миналото може да присъства по различни начини в настоящето: като предопределение, като проклятие, като традиция, като носталгия, като отговорност. Избирайки последния начин, избираме да споделим отговорностите на предишните поколения. Това ще рече, да признаем, че сме част от същата общност и че се ангажираме да я продължим, без да повтаряме грешките на миналото.”

“Мама по-често е на легло. Баща ми готви, пере на ръка бельото ѝ – докато в същото време нещо ѝ подвиква. Помня го под цъфналата слива, на чешмата. В легена е набухнала пяна, той несръчно мачка вътре нежната дрешка, хвърчат парцали сапунка. Вдига дрехата към слънцето да провери дали е достатъчно добре изпрана, от нея тече вода по лицето му, той мърмори, но някак усмихнато, над него небето е синьо като очите на мама, а от сливата капе снежнобял цвят и лети във въздуха…Подвиквам му от терасата: нека се посъберат дрехи, ще включим пералнята. Той не ме и поглежда: тези мога и на ръка...”