“Но и един много бавен страх. Изоставен съм. Оставиха ме, отидоха си в града, няма ги.”

“- Колко съм щастлив и спокоен тук. Прекрасно е да живеем в този ритъм - споделя Пам - в града печелившият модел, който ми налагат, ме отвращава с агресията и амбицията си, а простотията по улиците ми влиза дори без да я виждам.”

“Тогава за първи път разбрах, че в болката съм сама. Тя ме отделя и не мога да сбъркам къде свършвам и къде започва светът. Когато съм щастлива, нямам граници, но болката си е само моя.”

“Мечтите ми се простират чак до Слънцето.Може и да не ги осъществя,но ми стига да гледам нагоре и да виждам красота им,да вярвам в тях и да си представям докъде биха ме отвели”

“Не чакам никого да се върне, да замине, да стои. Знам само, че се опитвам да стана и да вляза в себе си, обаче не мога. Там е толкова гадно, толкова е претъпкано, чуждо, студено. Там също ме мразят. Някакви са се настанили и само съдят, мерят ме, искат да ме подстрижат, купуват ми тесни обувки. Не искат да пиша. Крещят, разкарай я тази гадна форма, с нея нищо ново не можеш да кажеш, че съм луда, че нямам дори един пуловер - приятел топъл, и че съм си виновна, че никога няма да се появи добрият човек, че всъщност аз не го искам, никога няма да се обикна, че обожавам да ме наказват, да ме удрят, да ме унижават. И си го заслужавам още от малка. Винаги го усещат и все се намира някой да ме измъчва...И заставам на мястото за изтезания.”

“Такава съм...Понякога съм весела и стилна.Друг път съм тъжна и небрежна.Когато трябва -мога да съм силна.Когато искам -мога да съм нежна.Понякога покрай реката тичам,но за приятел в блато ще нагазя.Когато искам- мога да обичам.Когато трябва-мога и да мразя.Понякога спокойствие разливам.Друг път във буря се превръщам.Когато искам-бързо си отивам.Когато трябва -винаги се връщам.Понякога съм страшно хаотична.Друг път съм подредена къща.Когато искам -много съм различна.Когато трябва -съм една и съща.”