“Какво да кажем най-сетне за прочутата масова болест у нас – завистта; за тази болест на посредствеността, на несполучилия дребен собственик на морални и материални блага, която е превърнала почти всяка уста в стискало, което дъвче злъчка и пръска. Колцина разбират правилото: комуто много е дадено, много сам раздава?”

“В малко ли случаи у нас една съвест може да се купи по-лесно, отколкото половин килограм бяла халва с орехи? Защото не е въпрос само за даване, на пари: трябва известно усилие, за да се разсече онова жилаво бездушно вещество.Не може да се откаже по-нататък, че общественият ни и културен живот е в значителна мяра под знака на посредствеността и полуинтелигенцията, чиито токсикации са едно от най-гадните явления у нас. Посредствеността поради особените стопански условия, в които живеем, е принудена да прави кариера на всяка цена, с всички средства, при което бездарността и хищничеството, тъпотата и нахалството, подлостта и низостта преливат в една хармония на истинско безсрамие.Малко ли са случаите, когато организуваните единни фронтове на посредствеността (едничката възможна бойна форма) са убивали с най-непростени средства всяка глава, която ги е поставяла в сянка и ги е изобличавала не с друго, а с простия факт на съществуванието си, с това, че е установила един по-висок мащаб? Нима не е известна силата на тази посредственост: нагаждането към всеки терен, без всякакъв вкус за лично достойнство?Колко политици у нас са политици, понеже ги не бива за нищо друго; които, след като сами са се убедили, че не са в състояние да оправят собствените си работи, са добили кураж да оправят работите на цяла България? Колцина от нашите общественици гледат на обществената си кариера не като на едно по-тлъсто или по-постно дробче? Нима не е вярно: когато някой се похвали, че работи в благотворително дружество, ние го питаме със съответно смигване: – Е, пада ли нещо?”

“И тъй, не е за чудене, че в бурното море на живота ни блъскат силни ветрове, нас, на които преди всичко е писано да не се нравим на порочните хора.”

“Задачата на животночовека е да осигури пребъдването си. Да. Но задачата на човека е да у-по-тре-би живота си! Да го изразходва, както подобава на съществото човек! А за да може да стори това, той трябва да разбере кой и какъв е! Не само откъде иде, но и накъде върви! Какъв е смисълът на неговото съществуване, смисълът на цялата тази пирамида на живота, на върха на която е хем "естествено", хем "божествено" същество, каквото сме ние, човешкия род”

“Виновно ли е малкото сиво врабченце, че няма гласа на чучулигата, крива ли е тихата вадичка, че си тече лениво и не отхвърля пенливи пръски, и какво може да стори босилекът, за да добие цветовете на гиргината? Невинни са те. Те са това, което бог ги е създал, а виновен е тоя, който в самоизмама е сметнал дряновата пръчка за стройна бреза, дребната смъртна светулка за ярка вечерница и свирукането на коса за славеева песен! Само той е виновен, тоя, който в самоизмама е потърсил лек за сърдечната си болка.”

“Да! Патриоти сме ние, дордето сме пиени, народни сме, дордето робът има още с какво да ни храни! У нас на тоя празник патриотите четат слова и речи, разказват за заслугите и деятелността на светите мъже, предъвкват и кълчевят историческите и съвременните истини, играят народни игри, пеят „народни“ песни, пият, ядат и се веселят; а в това също време пред тежките и безчовечните страдания на народът дигат тостове за здравието на тирана, за дългоденствието на робството и за щастието на глупците. На тоя свещен и тържествен за нас празник вие ще да чуете, че патриотите реват: „Да живее робът! Да живее нашият милостив тиранин! Да живеят нашите калимавки! Да живеят пиевиците на народът! Да живее нашата всеобща подлост!”