“В този момент разбрах, че от мен си е отишло нещо, което никога повече няма да се върне.”

“В какъв грозен свят сме пратили това дете.Цял живот ли ще отговаря на глупави въпроси?Що за простотия е това: Колко обичаш някого?Колко! Колко! Колко! Колко! Мозъците ни до такава степен са промити от метри, секунди, килограми, литри, щото почваме да си мислим, че и любовта можем да измерим.Затова и децата ни вдигат ръце от нас. Защото постоянно ги изправяме до стената и ги разстрелваме с тъпите си въпроси : Горе ръцете! Как се казваш? Кого обичаш? Колко? из "Зимна ябълка”

“Географията не е за страхливци, тя е за мечтатели. За мечтатели, които са готови да платят цената на мечтите си...”

“Защо тая постоянна нужда на чужденците да градят и разграждат, да копаят и зидат, да правят и преправят, тоя вечен техен стремеж да предвидят действието на природните сили, да ги избягнат или надвият, това никой тук не можеше да разбере и оцени. Напротив, всички граждани, особено по-старите хора, виждат в това нещо нередно и лош знак. И ако зависеше от тях, Вишеград би изглеждал като всички ориенталски градчета. Което се пропука, ще се закърпи; което се килне, ще се подпре; но преди това и бз това никой без нужда или по план и предвиждане няма да си отваря работа, няма да бута темели и няма да променя от бога дадения вид на града.”

“Всяко дете има право на своя сапунен мехур, на мъничката надежда за красота, която след миг ще се разтвори във въздуха и ще изчезне завинаги.”

“Стори й се, че в душата й умираше нещо, което нямаше да се върне никога. И това, което умираше, бе радостта от живота, почтеността, вълнението и топлината на любовта й.”

“Поварвай ми, когато опознаеш себе си, никога да поискаш да се преструваш, че си някой друг.Защото да си себе си е по-прекрасно от всичко, на което можеш да се престориш, за което си мечтал, което можеи да си представиш или в което да се превърнеш.”