“Много хубава пастърма е тая. Топи ся в устата ти като локунь, и хем е суха, хем ся разпъва като... да, като локунь, пък и не знам какво лютиво нещо са слагали вътре тия българе, или понеже бая стар беше Дядо Юван, обаче и малко налютява така, едвам-едвам, но го усещаш с върха на небцето. Извадих от джоба си чекийката. Тука има един по-гладък камък, мога да я нарежа на него, не да ръбам като някой каракачанин на куцовлашки панаир. Ти знайш ли оная поговорка: "Заминал каракачанин, върнал ся куцовлах"? Е, вече я знайш... Та, думам, бръснах с ръкав камъкът и тогава ся сетих, че аз май имам и едно парче "Свобода" в задний си джоб. Бръкнах там и ей ти я на, "Свобода", има-няма цялата първа страница, сгъната на няколко пъти. Постлах "Свободата" на камъка и с чекийката нарязах пастърмата отгоре. Ааа, французка работа стана тя! Льо пастърма! Че даже не, таквоз нещо и във Френско няма, казвам аз.”

“Любовта е по-хубава от мъдростта и по-скъпоценна от богатството, и по-прекрасна от краката на човешките дъщери. Огньове не могат да я погълнат, нито могат водите да я угасят. Аз те виках в зори, но ти не дойде на моя зов. Луната чу твоето име, но ти не ми обърна внимание. Защото аз безчестно те напуснах и за свое собствено зло си отидох от тебе. Но въпреки всичко любовта ти винаги оставаше в мене и оставаше все тъй силна, нищо не можеше да я победи, макар и да виждах пред себе си зло и добро. А сега, след като си умряла, с тебе ще умра и аз.”

“Ангелите са нежното присъствие на Бога, което се чува само когато е тихо, само когато е светло и само когато наоколо има много деца или малки животни. Ангелите говорят само когато някой разсипе сол или когато някой умира наблизо. Тогава те прегръщат силно, така че почти да те уплашат, силно откъм гърба, така както спиш, и ти шепнат с дъха си като ангелски морз, на дълги и къси страшни въздишки. Когато те пуснат от прегръдката си, разтреперан разбираше, че нещо лошо ти се е разминало. Че нещо много лошо не ти се е случило. Че няма да ти се случи. Че дори няма да знаеш какво не ти се е случило, което е по ангелски логичн”

“- И защо човечеството получи своята Втора Възможност? - попита Колоп с тихия си сериозен глас.- Нима я заслужава? Не. С малко изключения хората са подло, нищожно, дребнаво, злобно, тесногръдо, невероятно себично, вечно препиращо се и гнусно гъмжило. Като го наблюдават, боговете - или Бог - би трябвало да повърнат. Но в тази божествена храчка се намират и съсиреци на състраданието, моля да ме извините, че си служа с подобни образи. Колкото и да е долен човекът, той съдържа сребърната нишка на божественото в себе си. Не е безсмислено твърдението, че човек е сътворен по образ и подобие Божие. И в най лошите сред нас има нещо, което си струва да бъде съхранено, и от това нещо може да възникне новият човек.”

“Ти сигур не знайш финанциер що значи. Ааа, туй е голяма работа! Тоз си е не просто лъжица, ами цяла мутра в гърне с мед наврял, чак в уши му влязло. Та Раковски, значи, станал финанциер, баш алъш- веришлия, зел да откупува данъци, панаири, не ти е работа! Откупил биля Узунджовския търг, аче и Пловдивския интизап. Станал чиляка богат. Но на душа му било криво, тъжал за бедний народ. С други думи, въобще не бил за финанциер направен. Чакай ти от финанциер да тъжи за бедний народ!... Защо слушай що дума в "Неповинния българин": "Колкото и да ся обогатявах - кай - чрез тия занимания, нямах никакво удоволствие,понеже опознах вся страдания нашего беднаго народа и гледах, че от ден на ден пропадва в по-голяма угнетения." Тъй и зарязал финанциерство, като един безумец и патриот.”

“О, колко си хубава, дъще царствена,колко си хубава!Колко хубави са нозете тив златни сандали!И заоблените ти бедра са толкова хубави - като изваяни от изкусен майстор,а нощта между бедрата тиухае на кринове.Тялото ти е стройно като финикова палма,гърддите ти са се полюшват като гроздове.И шията ти е хубавапод наниза от перли, устата ти е като разрязан нар,дъхът ти е с аромат на ябълка,косите ти искрят като пурпур,под къдрите очите ти ме гледатнежно като гълъби....Рекох си: що не се кача на палмата,да разкърша клоните и ,да вкуся от гроздовете,да изпия виното упойващо на нараи да потъна в нощта между бедрата ти,ухаеща на кринове.....Изглежа Ирина му е отвърнала като Суламит:Ела, възлюбений мой,да излезем в полето,да осъмнем в лозята,там под уханието на магнолиятавърху ложето от зелени листаще ти дам любовта си:гроздовете, нара, ябълките,всичките си цветя и плодове,и нощта между бедрата си,ухаеща на кринове - всичко за тебе съм скрила,ела възлюбений мой....”