“Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bgКоя опозиционна партия, след като в агитациите си е обещавала ревизиране богатствата на членовете на управляващата партия, след дохождането й на власт е създала този опасен прецедент?Вярно е по-нататък, че понятията „честност”, „чест” „доблест” нямат високи курсове у нас. Честният човек е онзи вечно измамван „балама”, който работи на доверие и не се запасява предварително с писмени документи. Един мой чичо, възпитан в патриархалните традиции на абсолютната честност, напразно се опитваше да стане член-съдружник в някои софийски фирми.- Защо бе, джанъм, съмнявате ли се в моята честност? – питаше той с отчаяно недоумение.- Та тъкмо в твоята честност е всичката беля – бе отговорът.”

“В малко ли случаи у нас една съвест може да се купи по-лесно, отколкото половин килограм бяла халва с орехи? Защото не е въпрос само за даване, на пари: трябва известно усилие, за да се разсече онова жилаво бездушно вещество.Не може да се откаже по-нататък, че общественият ни и културен живот е в значителна мяра под знака на посредствеността и полуинтелигенцията, чиито токсикации са едно от най-гадните явления у нас. Посредствеността поради особените стопански условия, в които живеем, е принудена да прави кариера на всяка цена, с всички средства, при което бездарността и хищничеството, тъпотата и нахалството, подлостта и низостта преливат в една хармония на истинско безсрамие.Малко ли са случаите, когато организуваните единни фронтове на посредствеността (едничката възможна бойна форма) са убивали с най-непростени средства всяка глава, която ги е поставяла в сянка и ги е изобличавала не с друго, а с простия факт на съществуванието си, с това, че е установила един по-висок мащаб? Нима не е известна силата на тази посредственост: нагаждането към всеки терен, без всякакъв вкус за лично достойнство?Колко политици у нас са политици, понеже ги не бива за нищо друго; които, след като сами са се убедили, че не са в състояние да оправят собствените си работи, са добили кураж да оправят работите на цяла България? Колцина от нашите общественици гледат на обществената си кариера не като на едно по-тлъсто или по-постно дробче? Нима не е вярно: когато някой се похвали, че работи в благотворително дружество, ние го питаме със съответно смигване: – Е, пада ли нещо?”

“Ала най-лошото тук не са погрешните обобщения, до които се стига: че в случая се касаело не до социални явления, а до прояви на българската кръв; че сме имали работа не с една историческа преходност, а с някаква вечна национална субстанция; че това били грехове не на една обществена епоха, а вечна участ на българския народ, която никаква обществена система не ще бъде в състояние да промени; че с пасивното салдо на днешния обществен баланс трябвало да се задължи не сметката на носителите на днешната епоха, а сметката на целия български народ, и то за всички времена.Най-лошото е, че тези обобщения от областта на логиката минават в областта на практиката и нанасят съдбоносни поражения върху националната ни участ. Убиват се чувствата на национална гордост. Пепели се социалният патос. Гаси се напрежението на историческия ни устрем. Политическото безразличие се изтъква като висша мъдрост. Историческото мъжество на борците за новото, вместо да се прославя като върховен дълг, се карикатури като историческа наивност.”

“Същината на човека е в неговата мисъл. Но пък проверката ѝ е в ... делото. Не се ли превърне тя в дело, погубва се той като човек.”

“Какво да кажем най-сетне за прочутата масова болест у нас – завистта; за тази болест на посредствеността, на несполучилия дребен собственик на морални и материални блага, която е превърнала почти всяка уста в стискало, което дъвче злъчка и пръска. Колцина разбират правилото: комуто много е дадено, много сам раздава?”

“Сливнишката победа няма да принадлежи на тези, разните там Мартиновци, които са си оставили костите по чукарите — спокойно и наставнически отговори синът. — На тях най-много да им дигнат един паметник на незнайния воин. — Той разпери ръце с комично съжаление: — Така е устроен светът… Не, тате. Победата ще принадлежи на онзи, който най-шумно се е тупал в гърдите, който най-много се е показвал патриот.”

“Нека си отлети - не е възможно да я уловя в рамка. Защо, каза Хю. Някои са успели да уловят мимолетното. Други - даже полъха на мимолетното. Спомни си усмивката на Джокондата... или щастливото изумление в мига, в който едно момиче е схванало , че е влюбено, очакването в погледа, любовната нега и сладката уплаха едновременно - Момичето с перлената обица на Вермеер ван Делфт... Или онзи вик на ужас...Викът на Мунк, с отворена завинаги уста, в безумен страх... отчаянието, което излиза през устата на едно човешко същество... или онзи фаюмски портрет, в който жената е предимно едни очи... в тях удивлението от нещо внезапно е останало за векове напред... Само ако нямаш страх, би погледнала мига в очите и само тогава той би ти се доверил и би поискал да спре.”