“Наш Тотко отиде при него, прегърна го по своя си начин, мушна пищова между двамата и го довърши.Ибах го, тоз застреля половината дружина! Космите му потни, увиснали на кичури над страните, лице му освирепяло, сетрето му отпред в кръв, като Ангел смерти снове насам-натам,трепе и едните, и другите. Брате, тоз не си поплюва! Аз го знаех, че е такъв, но все пак не чак дотам. Да не опра накрай и аз до него? Ще ми ос-с-свободи д-д-душата като едното нищо, капка съмнение нямам! Той е прочия ранен в ръката, но лявата, та туй не му много пречи. Превърза ся с помощта на Асенчо и си кара как си знае. Странен чиляк е Наш Тотко. Като сичкие тук, кои бяха. Сички те бяха странни хора.”

“Много хубава пастърма е тая. Топи ся в устата ти като локунь, и хем е суха, хем ся разпъва като... да, като локунь, пък и не знам какво лютиво нещо са слагали вътре тия българе, или понеже бая стар беше Дядо Юван, обаче и малко налютява така, едвам-едвам, но го усещаш с върха на небцето. Извадих от джоба си чекийката. Тука има един по-гладък камък, мога да я нарежа на него, не да ръбам като някой каракачанин на куцовлашки панаир. Ти знайш ли оная поговорка: "Заминал каракачанин, върнал ся куцовлах"? Е, вече я знайш... Та, думам, бръснах с ръкав камъкът и тогава ся сетих, че аз май имам и едно парче "Свобода" в задний си джоб. Бръкнах там и ей ти я на, "Свобода", има-няма цялата първа страница, сгъната на няколко пъти. Постлах "Свободата" на камъка и с чекийката нарязах пастърмата отгоре. Ааа, французка работа стана тя! Льо пастърма! Че даже не, таквоз нещо и във Френско няма, казвам аз.”

“Ти сигур не знайш финанциер що значи. Ааа, туй е голяма работа! Тоз си е не просто лъжица, ами цяла мутра в гърне с мед наврял, чак в уши му влязло. Та Раковски, значи, станал финанциер, баш алъш- веришлия, зел да откупува данъци, панаири, не ти е работа! Откупил биля Узунджовския търг, аче и Пловдивския интизап. Станал чиляка богат. Но на душа му било криво, тъжал за бедний народ. С други думи, въобще не бил за финанциер направен. Чакай ти от финанциер да тъжи за бедний народ!... Защо слушай що дума в "Неповинния българин": "Колкото и да ся обогатявах - кай - чрез тия занимания, нямах никакво удоволствие,понеже опознах вся страдания нашего беднаго народа и гледах, че от ден на ден пропадва в по-голяма угнетения." Тъй и зарязал финанциерство, като един безумец и патриот.”

“- Ах, месер, та това е и моето най-горещо желание! Но баща ми настоява да остана тук, за да поема делата на търговията, и заплашва, че ако пак се върна в Париж, няма да ми даде и пукната пара. А какъв е смисълът да си в Париж, ако трябва да работиш и да се издържаш, месер?!- Смисъл няма - рекох, - но ти не вярвай на баша си. Баща ти е, няма да те изостави.”

“- Бе не съм търсил благодарност, аз им помагах. Ама един еднъж ме удари със същата ръка, дето му оздравих, е, там, до дерено му бе къщата, вий не го повните. Очите ми се надуха каквото баире, ама си замълчах и зех само да го подминавам каквото въздух. И след двайсет години, той се усети и доде да се опрощаваме.- Ти опрости ли му?- Че как няма да му опростям, щом се е усетил!- Повечето сега не опрощават.- Само който нема душа, не може да опрости, щом види, че чилякът иска да се поправи. На всички съм опростявал, както и на мене са опростявали, когат съм сбърквал. По това се познава справедливостът, ние не сме по-големи от нея.- И какво стана сетне?- Нищо. Щом тръгна чилякът за небето, отидох да го изпроводя. Сега и аз чакам да си ида. Видиш ли го, е, там, в сребърното си ще ме пусне каквото перце. И там е пълно с роднини, има кой да ме сряща, не бой се.”

“Вчера срещнах случайно на улицата нашия добър приятел от кафене Малка България, бае Вездесъщов. От отдавна не бял го виждал и право да ви кажа, искрено се зарадвах, защото тоя бае Вездесъщов е един добър и приятен човек, весел и духовит. Въобще забележил съм, че приятните хора всякога са весели и малко или много духовити и задължително умни. За такъв човек не жали сърцето си — отдай му го всецяло. С такъв човек е удоволствие и насаме да поприказваш, а и в компания да седнеш да си пийнеш, и на лов да отидеш, и табла да поиграеш, и да позлодумничиш по адрес на някой несимпатичен приятел. Пък удоволствие е и тъй нищо да не правиш, а да седиш и само да го гледаш. Защото и физиономията на такива хора те подкупва. Може да не е хубав, може би дори да е грозен, но се пак от лицето му се излъчва нещо такова, как да го кажа, човек не може и да го знае какво е, флуид ли е, лъчеизпускание ли е някакво, радиоактивност ли е но във всеки случай нещо привлекателно, което предразполага и печели симпатии.”

“Други диктуват убежденията му, каквито той всъщност няма, но му стига другите да вярват, че има. Другите бяха за него водеща сила и основна грижа. Искаше не да бъде велик, а да го смятат за велик. Не искаше да строи, а да му се възхищават като строител. Крадеше от други, за да впечатлява други. В това се състои истинското себеотрицание. Той измени на своето его и го захвърли. Но всеки го смята за себичен.”