“... отвъд Марица е градът и този град прилича на женска пола: в ниското пъстър, гъсто надиплен и прашен; по-нагоре стесняващ се, но набъбнал от съблазните на непрекъсващия живот; а най-горе стегнат, прикрит с пафти и чапрази, масивни и непревземаеми като ковани порти ...”

“Аз си падам по влаковете и жп гарите. Там хората може да се псуват, да се целуват, може да се срещат и разделят, но винаги е от сърце. На мен люшкането на купето по време на път ми действа като ласка. Все едно съм се сгушил в някаква длан на добряк и се разполагам от двете страни на реалността. Отсам е дрямката, а оттатък бягащи дървета и къщурки, които пресичат теб и живота ти. Чудиш се в унес - пред прага на сладък спомен ли си или вече живееш в случката, която ти предстои...”

“Книгите имат свой живот и своя смърт. А онези, чиито автори не са вярвали в смъртта, имат и задгробен живот. Други пък, чиито писатели са вярвали в прераждането, биват написани отново. Невъзможно е да се отдели съдбата на книгата от съдбата на нейния автор, а във всичко това се наместват и съдбите на читателите. Другояче казано, не читателят е този, който търси книгата, а той е търсеният, а има и произведения, които се крият по забутани места чак докато не се озоват в ръцете на онзи, за когото са предназначени.”

“На света няма нищо по- трудно от откровеността и по- лесно от ласкателството. Ако в откровеността има поне една стотна нотка фалш, веднага настъпва дисонанс, а след него скандал. А в ласкателството дори всичко, до последната нотка да е фалшиво, то и тогава е приятно и се слуша не без удоволствие; макар и с грубо удоволствие, но все пак с удоволствие. И колкото и да е грубо ласкателството, в него винаги поне половината изглежда истина."-”

“Дори в най-незначителните си прояви ние не сме едно материално цяло, еднакво за всички, с което всеки трябва само да се запознае, както със съдържанието на завещание или с текста на поемни условия. Нашето социално "аз" е продукт на хорската мисъл. Дори най-простото действие, което ние назоваваме "да видим някой познат", е до голяма степен интелектуална дейност. Ние изпълваме физическата външност на личността, която виждаме, с всички наши представи за нея и в цялостния й портрет безспорно именно те вземат превес. Те така съвършено изпъват бузите, така вярно прилепват към извивката на носа, така добре умеят да придават съответната отсенка на тембъра на гласа, който е сякаш само материална обвивка, че всеки път, когато видим това лице и чуем този глас, ние всъщност гледаме и слушаме собствените си представи. Сигурно в този Суан, когото моите близки си бяха създали, те бяха пропуснали поради неосмедоменост не малко черти, свързани с неговия светски живот, заради които други хора, когато биваха с него, намираха, че лицето му излъчва особена изтънченост, изразена най-ярко в гърбавия му нос. Но затова пък на моите роднини се бе удало да вложат в това незаето, празно лице, лишено в техните очи от истинското си обаяние, и в дълбокия му неоценен поглед някакво неясно и безобидно съдържание, съставено от полуизтрити спомени за ежеседмичните им събирания през свободното време след вечеря около игралната маса или в градината по време на добросъседските ни отношения на село. Телесната обвивка на нашия приятел беше така добре натъпкана с тях, както и с няколко спомена за родителите му, че този Суан беше станал завършено и живо същество и мен ми се струва, че се разделям с един човек и се насочвам към друг, когато минавам мислено от Суан, когото опознах съвсем точно по-късно, към този първи Суан, у когото намирам отново пленителните заблуждения от юношеските си години и който между другото прилича много по-малко на истинския Суан, отколкото на хората, които съм познавал по същото време, като че ли нашият живот е своего рода музей, в който всички портрети от една и съща епоха изглеждат сродни, имат същата тоналност, към този първи Суан, изтъкан от безделни часове, дъхащ на цъфнал кестен, на кошница с ягоди и мъничко на пелин.”

“„Сегашният момент е най-важният в живота. Особено ако е последният ти идиотски момент. И с него приключва идиотския ти живот. Обременен с миналото, бременен с бъдещето. Той е вечен и безкраен. Времето не прилича на река, каквото и да си говорят. То по-скоро напомня езеро, локва, няколко пръста вода на дъното на катранен варел. Раждането на човек е събитие, нещо като камъче, падащо на повърхността на водата, което предизвиква поредица вълнички, устремени навън. Когато наблюдаваш вълничките, можеш да обхванеш целия рисунък едновременно, от центъра към външните окръжности. Правило ли ви е впечатление?”