“... отвъд Марица е градът и този град прилича на женска пола: в ниското пъстър, гъсто надиплен и прашен; по-нагоре стесняващ се, но набъбнал от съблазните на непрекъсващия живот; а най-горе стегнат, прикрит с пафти и чапрази, масивни и непревземаеми като ковани порти ...”

“... всеки народ отхранва в утробата своя както героите, така и предателите си и че тези последните, подобно плевелите в земната нива, са определени на всеки декар-народ и макар да са по-малко от хлебните стъркове, плевелите са по-видни, защото по-рано узряват и по-рано дават плод.”

“Бавно - тъй ароматът на близък пожар стига до нас преди всичко останало - се приближила до него, докоснала с устни челото му - топло било, но не прекалено; с устни - страните му - и те топли - не повече; после скулите, шията ... И нататък. Съблякла го леко - почти с тананикане,- пребродила и го познала, докосвайки го толкова пъти, колкото целуването ѝ се нанасяло върху стенещото му от сладкия ужас тяло, и станало тъй, че го имала целия и всяка негова част поотделно, а той пак бил непокътнат, но пълен само с въздух - изсмукано зърно чауш.”

“Аз си падам по влаковете и жп гарите. Там хората може да се псуват, да се целуват, може да се срещат и разделят, но винаги е от сърце. На мен люшкането на купето по време на път ми действа като ласка. Все едно съм се сгушил в някаква длан на добряк и се разполагам от двете страни на реалността. Отсам е дрямката, а оттатък бягащи дървета и къщурки, които пресичат теб и живота ти. Чудиш се в унес - пред прага на сладък спомен ли си или вече живееш в случката, която ти предстои...”

“Книгите имат свой живот и своя смърт. А онези, чиито автори не са вярвали в смъртта, имат и задгробен живот. Други пък, чиито писатели са вярвали в прераждането, биват написани отново. Невъзможно е да се отдели съдбата на книгата от съдбата на нейния автор, а във всичко това се наместват и съдбите на читателите. Другояче казано, не читателят е този, който търси книгата, а той е търсеният, а има и произведения, които се крият по забутани места чак докато не се озоват в ръцете на онзи, за когото са предназначени.”

“На света няма нищо по- трудно от откровеността и по- лесно от ласкателството. Ако в откровеността има поне една стотна нотка фалш, веднага настъпва дисонанс, а след него скандал. А в ласкателството дори всичко, до последната нотка да е фалшиво, то и тогава е приятно и се слуша не без удоволствие; макар и с грубо удоволствие, но все пак с удоволствие. И колкото и да е грубо ласкателството, в него винаги поне половината изглежда истина."-”

“Дори в най-незначителните си прояви ние не сме едно материално цяло, еднакво за всички, с което всеки трябва само да се запознае, както със съдържанието на завещание или с текста на поемни условия. Нашето социално "аз" е продукт на хорската мисъл. Дори най-простото действие, което ние назоваваме "да видим някой познат", е до голяма степен интелектуална дейност. Ние изпълваме физическата външност на личността, която виждаме, с всички наши представи за нея и в цялостния й портрет безспорно именно те вземат превес. Те така съвършено изпъват бузите, така вярно прилепват към извивката на носа, така добре умеят да придават съответната отсенка на тембъра на гласа, който е сякаш само материална обвивка, че всеки път, когато видим това лице и чуем този глас, ние всъщност гледаме и слушаме собствените си представи. Сигурно в този Суан, когото моите близки си бяха създали, те бяха пропуснали поради неосмедоменост не малко черти, свързани с неговия светски живот, заради които други хора, когато биваха с него, намираха, че лицето му излъчва особена изтънченост, изразена най-ярко в гърбавия му нос. Но затова пък на моите роднини се бе удало да вложат в това незаето, празно лице, лишено в техните очи от истинското си обаяние, и в дълбокия му неоценен поглед някакво неясно и безобидно съдържание, съставено от полуизтрити спомени за ежеседмичните им събирания през свободното време след вечеря около игралната маса или в градината по време на добросъседските ни отношения на село. Телесната обвивка на нашия приятел беше така добре натъпкана с тях, както и с няколко спомена за родителите му, че този Суан беше станал завършено и живо същество и мен ми се струва, че се разделям с един човек и се насочвам към друг, когато минавам мислено от Суан, когото опознах съвсем точно по-късно, към този първи Суан, у когото намирам отново пленителните заблуждения от юношеските си години и който между другото прилича много по-малко на истинския Суан, отколкото на хората, които съм познавал по същото време, като че ли нашият живот е своего рода музей, в който всички портрети от една и съща епоха изглеждат сродни, имат същата тоналност, към този първи Суан, изтъкан от безделни часове, дъхащ на цъфнал кестен, на кошница с ягоди и мъничко на пелин.”