“Последно писмоТи ли ми отне топлината, че е тъй студено днес у нас? Няма с туй да станеш по-богата, нито сиромах ще стана аз!... А пък можеше ти толкоз леко да ме стоплиш с двете си ръце! Колко обич трябва на човека? Колко сбира живото сърце? Но аз имам мъка, дето пари, лист неписан и безсънна нощ, но аз имам вяра и другари - те ми дават и крила и мощ! И кога ми стане много тежко, аз отново пак ще ги сбера - ще им кажа всичко най-човешки, те са свои - те ще разберат! Ще повикам мъката си стара, тя ще капне мълком на листа, ще запаля със другар цигара... Не, не съм самичък на света! Имам радост, имам скърби тежки и един огризан молив стар... Да скърбиш е винаги човешко, нечовешко - да си без другар!”

“Заспиваш ли, аз май че те събудих, прости ми, че дойдох при теб сега. Душата ми се стяга до полуда в прегръдките на свойта самота. Самичък съм, а тъй ми се говори, устата ми залепва да мълчи ... Не ме пъди, ще си отида скоро, аз дойдох тук на бурята с плача. Ще седна до главата ти, ей тука и ще ти разкажа приказка една, в която е положил зла поука един мъдрец от стари времена. Един разбойник цял живот се скитал и нивга не се връщал у дома, вместо сърце, под ризата си скрита той носел зла и кървава кама. Преварвал той замръкнали кервани и само денем криел своя нож, а ножът му ръжда не хващал, човекът като дявола бил лош. Но кой знай, един път от умора и той на кръстопът заспал. Подритвали го бързащите хора и никой до главата му не спрял, а само малко дрипаво момиче челото му покрило с листо. Заплакал той за първи път обичан, заплакал той, разбойникът, защо ? Какво стоплило туй сърце кораво, нестоплено в живота никой път ! Една ръка накарала тогава, сълзи от поглед в кърви да текат. Една ръка, по-топла от огнище, на главореза дала онова, което той не би откупил с нищо ни с обир скъп, ни с рязана глава. Но ти заспа, а тъй ми е студено, туй приказно момиче, где е то ? То стоплило разбойникът, а мене ти никога не стопли тъй, защо?”

“ЛЮБОВ Догдето пясъкът е още топъли още чист от кални ходила,дордето още с дивия си ропотчовешката тълпа не е дошла.Дордето ни звездите, ни лунатане са отворили очи над нас,ела любов ! Ела със ония вятър,в които скрит те чакам аз.В една огромна фуния ще потъналицата ни нощта ще окраде,безименна ще бъде любовта ни !Недей ме пита кои съм, откъде !Не ще ти кажа нищо ! Аз съм тайна,какво си ти.... ти- любовта.И ще сме една безкрайности продължение на вечността.Ела любов ! Побързай ! Време няма !Ела преди да стане светло вън,за да не разбера, че си измама,че ти не съществуваш, че си сън !”

“Любовта е по-хубава от мъдростта и по-скъпоценна от богатството, и по-прекрасна от краката на човешките дъщери. Огньове не могат да я погълнат, нито могат водите да я угасят. Аз те виках в зори, но ти не дойде на моя зов. Луната чу твоето име, но ти не ми обърна внимание. Защото аз безчестно те напуснах и за свое собствено зло си отидох от тебе. Но въпреки всичко любовта ти винаги оставаше в мене и оставаше все тъй силна, нищо не можеше да я победи, макар и да виждах пред себе си зло и добро. А сега, след като си умряла, с тебе ще умра и аз.”

“... И нищо че крила корави нямам! И нищо че животът ме ограбил и ми оставил само черни жалби и туй сърце, което толкоз страда! О, нека всичко, всичко да ми вземат, но към света да ми оставят само едно око, с което да го виждам, едно сърце, с което да го чувствам, една ръка, с която да го сложа завинаги в най-честния си стих!”

“Айбо съвсем си прилича на куче... Продава се с необходимия софтуер.$1600. Всичко това звучи чудесно... Айбо ще се привърже към мен по милия си електронен начин. Ще бъда винаги сигурна,че имам до себе си същество, което ЧУВСТВА щастие, тъга, яд, страх и изненада. Не звучи зле дори и за човек. Е,няма да мога да го прегръщам, защото ще ми убива, но въобще за какво ми е да прегръщам когото и каквото и да било? Животът е толкова по-прост, лесен и ясен без меката, топла задължаваща ситуация, в която някой е увил ръце около теб...Колко прекрасен е светът! Ще си купя и печка с холограма на огън. Огънят изглежда толкова истински, а печката е черна и красива, като тези от миналия век... Никога, никога, дори и в най-смелите си мечти не съм си представяла, че ще живея в свят, подобен на този от книгите на Бредбъри, Азимов и Оруел.... Друго за Коледа май не ми трябва. Сега остава само да намеря нещо,в което да вярвам, но това не е проблем. Ако намеря-намеря. Ако не, не е голяма работа. Ще се отвличам с пазаруване, ядене, харесване, нехаресване, работене, мързелуване, обличане, събличане, тръгване, пристигане, поумняване, затъпяване, радване, натъжаване, обичане, намразване, събиране и разделяне, докато не ми падне батерията завинаги.”

“… Бе то, т‘ва , дето гонят небесната сила, е лошо, ама правичката ако си приказваме, да ме турят и мене в енакава машина, де тоя късмет, де! Че тогава нема да ми трябва ни гроб, ни нищо. Да се дигна и да се разгледам от небето, ей, голяма работа ще да е!Долу дерето ще си тече и наобратно няма да се върне, пък машината ще се върне тука. Ще кацна на нивата и ще ме наобиколят дечурлигата. Армаган ще им донеса, по една звездица армаган. А на дъртата ми баба една бучица от слънцето ще откъртя, да се накичи с нея, та да оздравее и никогаж да не умира!”