“По опънатото бяло платно тя везеше сложни шарки и плетеници, строго симетрични и чисти, без нито едно възелче или погрешен бод. Те поразяваха със своята сложност и дълбока планомерност, нямаше нито една излишна чертица или фигура и всички - толкова различни по багри и толкова разнообразни по форма и посока - бяха свързани в едно цяло, в една обща, дълбока и прекрасна мисъл. В подбора на багрите и в неуловимата на пръв поглед хармония, в която се сливаха, тлееше скрита, сподавена, но непобедима скръб и само тук-там ярко пламваха искри на смели надежди, на твърда, непоколебима вяра и храбър дух. Младата жена видя в опънатото платно, като в огледало, ясно отражение на душата си, образите и на своите най-скрити мисли. Тя се виждаше изправена пред една истина - сурова, жестока, неумолима. И застана смело срещу нея.”

“Аз си падам по влаковете и жп гарите. Там хората може да се псуват, да се целуват, може да се срещат и разделят, но винаги е от сърце. На мен люшкането на купето по време на път ми действа като ласка. Все едно съм се сгушил в някаква длан на добряк и се разполагам от двете страни на реалността. Отсам е дрямката, а оттатък бягащи дървета и къщурки, които пресичат теб и живота ти. Чудиш се в унес - пред прага на сладък спомен ли си или вече живееш в случката, която ти предстои...”

“Понякога постигаме в себе си тихо щастие, като се заглеждамЕ в птиците, цветята и въобще в природата, и ни се струва, че навлизаме в един чудесен свят, някаква еманация на зримата реалност, в която е скрит смисълът на света и на човека.”

“СенкиНа тъмна нощ часът. Аз гледам откроенидве тъмни сенки: там, зад бялата завеса,де лампата гори, в поле от светлина,две сенки на нощта. . . Сами една пред друга,сами една за друга в жажда и притома,там - сянката на мъж и сянка на жена.Мъчително глава се към глава навежда, -те няма да се чуят: искат и не могат.Те шепнат може би - от що се те боят!Напрегнато ръце се към ръце протягати пак се не докосват! Искат и не могат. . .И пак, един пред друг, един за друг стоят.Те шепнат може би, но може би и викат,но може би крещят; - те няма да се чуят,две сенки на нощта, през толкоз светлина. . .Те няма да се чуят, ни ще се досегнат,сами една за друга в жажда и притома,те - сянката на мъж и сянка на жена!”

“...една жена с плаха усмивка и плавни движения, с архаичната маска на босонога слугиня с разпуснати коси тихо и свенливо моли да я пусна в моето ultimum moriens, т. е. в сърцето си, там се оглежда с мила и любопитна усмивка, докосва всичко с нежна ръка, тук-таме забърсва праха, проветрява застоялите кътчета, изхвърля едно-друго и на мястото нарежда собствените си вещи, настанява се изящно, акуратно и неотразимо, докато накрая осъзнавам, че съм напълно изтикан оттам и потиснат, като чужденец в изгнание, обикалям собственото си сърце, което ми се мержелее в далечината със затворени врати, както нечий топъл дом за бездомника; и доста често успявам да се нанеса обратно само ако се върна с друга жена под ръка и я настаня там.”

“Дори в най-незначителните си прояви ние не сме едно материално цяло, еднакво за всички, с което всеки трябва само да се запознае, както със съдържанието на завещание или с текста на поемни условия. Нашето социално "аз" е продукт на хорската мисъл. Дори най-простото действие, което ние назоваваме "да видим някой познат", е до голяма степен интелектуална дейност. Ние изпълваме физическата външност на личността, която виждаме, с всички наши представи за нея и в цялостния й портрет безспорно именно те вземат превес. Те така съвършено изпъват бузите, така вярно прилепват към извивката на носа, така добре умеят да придават съответната отсенка на тембъра на гласа, който е сякаш само материална обвивка, че всеки път, когато видим това лице и чуем този глас, ние всъщност гледаме и слушаме собствените си представи. Сигурно в този Суан, когото моите близки си бяха създали, те бяха пропуснали поради неосмедоменост не малко черти, свързани с неговия светски живот, заради които други хора, когато биваха с него, намираха, че лицето му излъчва особена изтънченост, изразена най-ярко в гърбавия му нос. Но затова пък на моите роднини се бе удало да вложат в това незаето, празно лице, лишено в техните очи от истинското си обаяние, и в дълбокия му неоценен поглед някакво неясно и безобидно съдържание, съставено от полуизтрити спомени за ежеседмичните им събирания през свободното време след вечеря около игралната маса или в градината по време на добросъседските ни отношения на село. Телесната обвивка на нашия приятел беше така добре натъпкана с тях, както и с няколко спомена за родителите му, че този Суан беше станал завършено и живо същество и мен ми се струва, че се разделям с един човек и се насочвам към друг, когато минавам мислено от Суан, когото опознах съвсем точно по-късно, към този първи Суан, у когото намирам отново пленителните заблуждения от юношеските си години и който между другото прилича много по-малко на истинския Суан, отколкото на хората, които съм познавал по същото време, като че ли нашият живот е своего рода музей, в който всички портрети от една и съща епоха изглеждат сродни, имат същата тоналност, към този първи Суан, изтъкан от безделни часове, дъхащ на цъфнал кестен, на кошница с ягоди и мъничко на пелин.”