“Но още на другия ден всичко е по старому, защото вишеградчани не обичат да помнят злото и не държат да имат грижи предварително.”

“Заедно с постоянното осветление новите власти въведоха на капията и чистота, по-скоро особен вид чистота, която отговаряше на техните схващания. Кори от плодове, семки от дини и черупки от лешници и орехи сега не оставаха с дни по каменните плочи, докато дъждът не ги измие или вятърът отнесе. Всяка сутрин специален общински човек метеше и чистеше всичко това. И то, най-сетне, никому не пречеше твърде, защото хората се примиряват с чистотата, дори когато не е възникнала от техните навици и нужди; разбира се, при условие да не бъдат заставени лично те да я спазват.”

“Защо тая постоянна нужда на чужденците да градят и разграждат, да копаят и зидат, да правят и преправят, тоя вечен техен стремеж да предвидят действието на природните сили, да ги избягнат или надвият, това никой тук не можеше да разбере и оцени. Напротив, всички граждани, особено по-старите хора, виждат в това нещо нередно и лош знак. И ако зависеше от тях, Вишеград би изглеждал като всички ориенталски градчета. Което се пропука, ще се закърпи; което се килне, ще се подпре; но преди това и бз това никой без нужда или по план и предвиждане няма да си отваря работа, няма да бута темели и няма да променя от бога дадения вид на града.”

“Географията не е за страхливци, тя е за мечтатели. За мечтатели, които са готови да платят цената на мечтите си...”

“Сега не съм по-мързелив, отколкото бях преди 40г., но то е защото още преди 40г. бях достигнал крайния предел на мързела. Човек не е в състояние да надхвърли възможностите ти.”

“Не може той открито да я среща тъй както правят влюбените вред тя длъжна е да крие страст гореща от поглед на родител и съсед Но младостта прескача зид и ров Сладка и е скришната любов.. защото досега светът не знаелюбов по-чиста и съдба по-клетаот тази на Ромео и Жулиета!”

“Любовта е по-хубава от мъдростта и по-скъпоценна от богатството, и по-прекрасна от краката на човешките дъщери. Огньове не могат да я погълнат, нито могат водите да я угасят. Аз те виках в зори, но ти не дойде на моя зов. Луната чу твоето име, но ти не ми обърна внимание. Защото аз безчестно те напуснах и за свое собствено зло си отидох от тебе. Но въпреки всичко любовта ти винаги оставаше в мене и оставаше все тъй силна, нищо не можеше да я победи, макар и да виждах пред себе си зло и добро. А сега, след като си умряла, с тебе ще умра и аз.”