“Притиснатите ни в прозореца носове, моят по-високо, на сестра ми по-ниско, отвън приличаха на двоеточие, след което следваше вечерта, утрешният ден, следващият, по-следващият, всички дни нататък, всички вечери и нощи нататък, белязани с домашното ни непорастване.”

“...нищо не е по-безпомощно тъпо и по-съобразително от любовта, ... нищо не замъглява и прояснява разума ни с по-голяма сила от нея спрямо това, дали мислите ни съвпадат, или противоречат на поривите й.”

“Обикновеното безпокойство на човека поражда неукротима потребност от спокойствие и почивка. Откъдето произтичат множеството терапии под егидата на дзен, на будизма, на йога; откъдето злоупотребата с вземането на стимуланти и успокоителни, на витамини и на психотропни вещества. Дори и да водя най-застоялото, най-тъпото съществуване, все пак имам чувството, че ме върти някаква невероятна вихрушка, та трябва да преустановя всички работи, които търпят отлагане. Да лекуваме заетостта, родена от празнотата, с още по-голяма празнота - такъв е порочния кръг, който ни дебне. Докато имаме нужда не толкова от душевен покой в нашите безцветни съществувания, а по скоро от автентични действия, от събития, които имат тежест и смисъл, от светкавични мигове, които ни смазват, които ни възнасят.”

“Мой приятел художник се върна от пустинята и каза, че всичко, което изчезва от живота на човека, отивало в пустинята. С други думи, моят шлеп бил в пустинята. При липсата на по-добро обяснение, аз го приех.”

“..походът е описан по легендарния преход на 8-ми Приморски полк. Всичко в него, до последната минута, е абсолютно достоверно. Данните са взети от книгата на швейцарския подполковник Хунгербюлер (H. Hungerbühler — La mission militaire suisse sur le théâtre de la guerre Serbo-Bulgare, Lausanne, 1886, стр. 114), в чиято обективност никой няма основание да се съмнява. За 36 часа и половина, от които 8 прекарани в почивка, частите са изминали 95 км по въздушна линия, или 140 по пътищата, в снежно и ветровито време и през планински терен: постижение, каквото историята на всички войни и на всички армии не познава. Един Наполеонов полк е изминал 145 км за три дни; описаният поход е равен по разстояние, но в два пъти по-кратко време. По сръбски източници (д-р Владан ћорћевић, Историја Српско-бугарског рата 1885, Београд, 1908, стр, 734) от 3000 войници е имало изостанали само 621. Този поход накара някои сръбски историци да кажат по-късно с ядно възхищение: „Княз Александър дължеше короната си на краката на своите войници!“.”

“В малко ли случаи у нас една съвест може да се купи по-лесно, отколкото половин килограм бяла халва с орехи? Защото не е въпрос само за даване, на пари: трябва известно усилие, за да се разсече онова жилаво бездушно вещество.Не може да се откаже по-нататък, че общественият ни и културен живот е в значителна мяра под знака на посредствеността и полуинтелигенцията, чиито токсикации са едно от най-гадните явления у нас. Посредствеността поради особените стопански условия, в които живеем, е принудена да прави кариера на всяка цена, с всички средства, при което бездарността и хищничеството, тъпотата и нахалството, подлостта и низостта преливат в една хармония на истинско безсрамие.Малко ли са случаите, когато организуваните единни фронтове на посредствеността (едничката възможна бойна форма) са убивали с най-непростени средства всяка глава, която ги е поставяла в сянка и ги е изобличавала не с друго, а с простия факт на съществуванието си, с това, че е установила един по-висок мащаб? Нима не е известна силата на тази посредственост: нагаждането към всеки терен, без всякакъв вкус за лично достойнство?Колко политици у нас са политици, понеже ги не бива за нищо друго; които, след като сами са се убедили, че не са в състояние да оправят собствените си работи, са добили кураж да оправят работите на цяла България? Колцина от нашите общественици гледат на обществената си кариера не като на едно по-тлъсто или по-постно дробче? Нима не е вярно: когато някой се похвали, че работи в благотворително дружество, ние го питаме със съответно смигване: – Е, пада ли нещо?”