“България, и святата, и милата,която няма нищо общо с думите,която бе за Дякона бесилото,а пък за Ботев - Вола с куршумите....Сега това е романтично минало,а те самите - приказка, героика.Но всяка нощ, безименни и именни,се връщат те в кръвта и в покоя ми.Изпълват стаята и мен. И питат:- Строшихте ли на този свят оковите?”

“Лунната сонатаВ тази бяла лунна тишина кой ли свири лунната соната и разплаква бледата луна, и я сваля до сами стъклата? Притвори прозореца! Мълчи! В долния етаж едно пиано свири много тъжно. Не плачи! Нищо, че навън се мръкна рано! Нищо, че в гнездата, пълни с мрак, птиците със влюбени зеници тихичко си дават таен знак... Не плачи! Нали и ти си птица!... Нищо, че тополите шумят и раздават обич и прохлада, а под тях прегърнати вървят всички млади, а и ти си младо!... Не скърби, затворено сърце! И за теб ще дойде светлината! Чувай - долу две добри ръце тъжно свирят Лунната соната.”

“Заспиваш ли, аз май че те събудих, прости ми, че дойдох при теб сега. Душата ми се стяга до полуда в прегръдките на свойта самота. Самичък съм, а тъй ми се говори, устата ми залепва да мълчи ... Не ме пъди, ще си отида скоро, аз дойдох тук на бурята с плача. Ще седна до главата ти, ей тука и ще ти разкажа приказка една, в която е положил зла поука един мъдрец от стари времена. Един разбойник цял живот се скитал и нивга не се връщал у дома, вместо сърце, под ризата си скрита той носел зла и кървава кама. Преварвал той замръкнали кервани и само денем криел своя нож, а ножът му ръжда не хващал, човекът като дявола бил лош. Но кой знай, един път от умора и той на кръстопът заспал. Подритвали го бързащите хора и никой до главата му не спрял, а само малко дрипаво момиче челото му покрило с листо. Заплакал той за първи път обичан, заплакал той, разбойникът, защо ? Какво стоплило туй сърце кораво, нестоплено в живота никой път ! Една ръка накарала тогава, сълзи от поглед в кърви да текат. Една ръка, по-топла от огнище, на главореза дала онова, което той не би откупил с нищо ни с обир скъп, ни с рязана глава. Но ти заспа, а тъй ми е студено, туй приказно момиче, где е то ? То стоплило разбойникът, а мене ти никога не стопли тъй, защо?”

“Последно писмоТи ли ми отне топлината, че е тъй студено днес у нас? Няма с туй да станеш по-богата, нито сиромах ще стана аз!... А пък можеше ти толкоз леко да ме стоплиш с двете си ръце! Колко обич трябва на човека? Колко сбира живото сърце? Но аз имам мъка, дето пари, лист неписан и безсънна нощ, но аз имам вяра и другари - те ми дават и крила и мощ! И кога ми стане много тежко, аз отново пак ще ги сбера - ще им кажа всичко най-човешки, те са свои - те ще разберат! Ще повикам мъката си стара, тя ще капне мълком на листа, ще запаля със другар цигара... Не, не съм самичък на света! Имам радост, имам скърби тежки и един огризан молив стар... Да скърбиш е винаги човешко, нечовешко - да си без другар!”

“... И нищо че крила корави нямам! И нищо че животът ме ограбил и ми оставил само черни жалби и туй сърце, което толкоз страда! О, нека всичко, всичко да ми вземат, но към света да ми оставят само едно око, с което да го виждам, едно сърце, с което да го чувствам, една ръка, с която да го сложа завинаги в най-честния си стих!”

“С този профил, с този поглед тихти бе богиня някога за мене.Аз нямах бог и теб боготворих...Но твоята божественост студенаме гледа днес от образа ти строг,в който пръв път виждам хладината....Как лесно е създаден всеки боги колко лесно падат божествата!”

“Тъй е, открай време е било тъй: лудите са се самоубивали, тровили, стреляли, "мъдрите" са оцелявали! Наклали вратове, те, безочливите санчовци, са оставали да сбират брашънцето от вятърните мелници на своите безумни рицари. Дорде накрай о тях вкарат в гроба, а себе си - в безсмъртието... Да бе обърнал оня пищов към тях, защо - към себе си! С истински куршуми. Но такива от куршум не мрат, те са безсмъртни. Объркан живот е вашият, човешкият, тъжен и смешен, жесток!”