“...По-добре да останеш гладен,отколкото да останеш сам.Защото,когато си сам-не говоря за самотата,която сами сме избрали,а за тази самота,която сме принудени да приемем,-сякаш преставаш да бъдеш част от човешкия род.Но има нещо още по-лошо от това да вървиш самотен и нещастен и то е да си с някого и да го караш да се чувства така,сякаш той е без каквото и да било значение за твоя живот.”

“Фактически да можеш да се съсредоточаваш, означава да си в състояние да останеш сам със себе си и именно това качество е съществено условие за изкуството да обичаш. Ако съм свързан по необходимост с друг човек, понеже не мога да стоя на краката си, той (или тя) могат да се нарекат мои благодетели, но взаимоотношението ни не е обич. Колкото и парадоксално да звучи, умението да бъдеш сам е предпоставка за изкуството да обичаш. Всеки, който се опита да остане сам със себе си, ще разбере колко трудна е такава задача.”

“Задачата на животночовека е да осигури пребъдването си. Да. Но задачата на човека е да у-по-тре-би живота си! Да го изразходва, както подобава на съществото човек! А за да може да стори това, той трябва да разбере кой и какъв е! Не само откъде иде, но и накъде върви! Какъв е смисълът на неговото съществуване, смисълът на цялата тази пирамида на живота, на върха на която е хем "естествено", хем "божествено" същество, каквото сме ние, човешкия род”

“Та ето каква е дълбоката ми мисъл за днешния ден: за първи път срещам някого, който търси хората и вижда отвъд тях. Може да изглежда банално, но все пак мисля, че е дълбоко. Никога не прозираме отвъд нашите убеждения и, нещо по-лошо, отказали сме се от срещата с другия, срещаме само себе си, без да се познаем в тези постоянни огледала. Ако го разберем, ако осъзнаем, че винаги гледаме само себе си в другия, че сме сами с пустинята, ще полудеем....... Моля съдбата да ми предостави шанса да виждам отвъд себе си и да срещна някого.""Елегантността на таралежа”

“Ако онзи, който слуша това, е истински приятел на мъдростта, ако е вътрешно сроден с нея и ако е призван като въодушевен от Бога да се занимава с нея, и вярва да е получил вест за някакъв път, който води към някаква чудна страна, за да постигне която, той трябва от сега нататък да напрегне всички сили: по-скоро той ще се откаже от живота, отколкото от тази цел.”

“... Пак се връщам към въпроса за помненето. Моят отговор е, че сме длъжни да помним. Дори когато забравата изглежда здравословна, тя е в някакъв смисъл агресия. Помненето е приемане на миналото, колкото и да е трудно това. Не можем да изберем миналото си. Не можем и да се отървем от него: дори да го загърбим, дори да изличим останките му от своя свят, то няма да престане да е наше. И докато живеем все с него ще е. В наша власт обаче е да решим какво да бъде неговото продължение. Миналото може да присъства по различни начини в настоящето: като предопределение, като проклятие, като традиция, като носталгия, като отговорност. Избирайки последния начин, избираме да споделим отговорностите на предишните поколения. Това ще рече, да признаем, че сме част от същата общност и че се ангажираме да я продължим, без да повтаряме грешките на миналото.”