“ДЪЖДИ НЕБЕТО, СНЕЖЕН ВЯТЪР ШИБА,необуздан,настръхнал и свиреп.А можехме сега в една колибада сме щастливи двамата със теб.А можехме сега да крачим босии да оставят стъпките следи.Една съдбовна обич да ни носикъм приказни планети и звезди.Един от друг далеч да не се люшкаме,в колиба да сме,както в замък тихи там да ни закриля от вихрушкитекато орел крилатия ми стих.Гората с абажури ще ни свети,ще ни опива с дъх на чернозем,а в апартамента всичко е пресметнато,там няма огън где да накладем.”

“… Бе то, т‘ва , дето гонят небесната сила, е лошо, ама правичката ако си приказваме, да ме турят и мене в енакава машина, де тоя късмет, де! Че тогава нема да ми трябва ни гроб, ни нищо. Да се дигна и да се разгледам от небето, ей, голяма работа ще да е!Долу дерето ще си тече и наобратно няма да се върне, пък машината ще се върне тука. Ще кацна на нивата и ще ме наобиколят дечурлигата. Армаган ще им донеса, по една звездица армаган. А на дъртата ми баба една бучица от слънцето ще откъртя, да се накичи с нея, та да оздравее и никогаж да не умира!”

“Понякога казваме думи горчиви. Понякога просто неволно грешим. Понякога даже сме несправедливи, но нека обидите да си простим!!! Нека в сърцата ни няма омраза. Нека да бъдем благородни, добри. Нека да помним крилатата фраза – „Щом Бог ти прощава, прощавай и ти!!!” Ако някога някой нещо ни каже. Нещо, с което да ни нарани. Животът несъмнено ще му докаже, че все пак доброто ще победи. На глупостта с глупост не се отговаря. Хора сме всички, всеки греши. Е, вярно обидата не се забравя, но тя може, възможно е да се прости. Защо яростта да живее в душите ни? Защо ли да бъдем жестоки и зли? Защо глупостта да убива мечтите ни? Трябва ли споменът да ни горчи? Животът и без това не ни прощава. Поднася ни често ужасни беди. Ненаказан никого той не остава. Нека ние да бъдем хора добри!”

“...и най-внушителните съоражения в основата си израстват от пясък. Именно той е канавата, от която се появява един от най-внушителните символи на цивилизацията - пътят. Така както в един дворец не може да има само мрамор, така и пътят започва от прашинката. А не е ли така и с живота ни? Колко пясък трябва да изгребе търсачът на съкровища, за да достигне до една трошица злато?”

“Ние се отправяме в Космоса, решени на всичко, което ще рече — на самота, борба, мъченичество и смърт. От скромност не бием барабан за това, но вътре в себе си понякога мислим, че сме прекрасни, героични. Но ето, оказва се, че това не е всичко, а нашата готовност излиза поза. Ние съвсем не искаме да превземаме Космоса, искаме само да разширим Земята, като го обхванем целия. Едни планети трябва да са пустинни като Сахара, други — студени като полюсите или горещи като бразилските джунгли. Ние сме човечни и благородни, не искаме да заробваме други раси, искаме само да им предадем нашите ценности, а в замяна да получим тяхното наследство. Смятаме се за рицари на светата Връзка. Това е втората лъжа. Ние не търсим никого освен хората. Не ни трябват други светове. Трябват ни огледала. Не знаем какво да правим с другите светове. Достатъчен е само тоя и вече почваме да се задушаваме. Искаме да намерим собствения си идеализиран образ; едни трябва да бъдат светове, цивилизации, по-съвършени от нашите, а в други се надяваме да намерим образа на нашето примитивно минало. Но ето че от другата страна има нещо, което не приемаме, от което се дърпаме, а пък от Земята не сме донесли някакъв дестилат от добродетели, героически монумент на Човека! Долетели сме тук такива, каквито сме наистина, а когато другата страна ни сочи тази истина — тази й част, която премълчаваме, не искаме да се примирим с това!”

“Има само една трудност в това да бъдеш мъж.Не ни учат как да обичаме.Когато една жена ни обича,това но сломява и ние се изпълваме със страх,смирение и целомъдрие.Жените не ни разбират,защото ние никога не отвръщаме на любовта им всеотдайно.Защото нямаме с какво да им отвърнем.”