“Кълна ви се - аз всичко бих повторил.Аз всичко бих отново изживял,излюбил, изпътувал, изговорил,измолил и изплакал,и изсмял.Аз бих повторил целия си дивени кратък, кратък свой живот до днессъс същия безмилостно наивени въпреки това измерен жест.Не съжалявам - както съм заставал,пак бих застанал, малък и велики с яростен замах бих защищавалнай - пустия си ден и час, и миг...Над всеки свой изгубен ден със вопълбих паднал аз по гръцки ритуали както върху мъртвия Патрокъл -Ахил, сина Пелеев - бих ридал.И съм ридал...Самотен и незнаен.И пак. И пак във същия Бургасдо ужас съм се чувствал осезаеми изумен съм викал - жив съм аз.Но аз съм жив - на гарата съм в девет.Под златния луминесцентен диск...Локомотивът е пробуден лебед...Приемам възхитителния рискда бъда жив, не някакъв излишени мъртъв Христо Фотев да съм аз:Роден в Истанбул. Тридесетгодишен.Но българин. И жител на Бургас...”

“Само че не в опиянение, а в съзнание желая да живея! - извиси се сега пък моя глас. И не щастие, а разбиране търси умът ми, умът на човека! Аз, човекът, се стремя да разбера, да разбера! "Умират, и то - без мъдрост..." Не съм съгласен, не искам да "умра без мъдрост"! Не съм готов да се откажа! В мене, човека, е заложено друго! Програмиран съм за повече, отколкото само... земя! Не, не и не: аз не съм готов, да се задоволя със "зелените пасбища на живота"! Та аз теле ли съм? Не, благодаря, аз съм повече от само природа, та да ми стигат "зелените пасбища"! Па макар и така апетитни, както ми ги вие предлагате!”

“Не бих се намесила. Не бих насилила нещата. Бих оставила всичко в ръцете на разума. И разбира се - на съдбата.”

“Аз живея тук и сега, днес. Моят живот се определя от позитивните ми мисли и действия. Оформям живота си според моите представи и планове. Радвам се, когато имам успех. Успехите ми се дължат на постоянството и упоритостта ми да мисля позитивно, да планирам конструктивно и да действам решително. Аз имам креативна представа за парите. Притежавам фантастично усещане за тях и възможностите за добра печалба.Поемам отговорност за всичко в чудния си живот - за мислите, думите и действията си. Постоянно усъвършенствам професионалната си квалификация и ми доставя удоволствие да съм добре подготвен. Искрен съм пред хората срещу мене, независимо какъв пост заемат в живота ми. Аз знам, че всичко в живота ми зависи от моята позиция. Гледам напред и съм решена да направя най-доброто. Често се смея, ведра съч към хората и не забравям, че всичко, което излъчвам, ми се връща.В оммента съм в най-добрата си форма!”

“Аз не обичам изхода фатален и няма да ми писне да съм жив. И мразя се, когато съм печален, когато пея, а не съм щастлив. Аз хладния цинизъм не обичам /Не вярвам във възторга въобще!/, през рамото ми някой да наднича, писмата ми друг да ги чете. Аз мразя разговори полусмели, полунеща да шепнат с полуглас. Аз ненавиждам в гръб когато стрелят, когато в упор стрелят - мразя аз. Аз не обичам с клюки да се калям, а също и съмнението зло. Аз не обичам змийски да ме галят, с желязо да ми стържат по стъкло. Аз мразя ситите душички, свити, аз предпочитам истинския риск. Да бъдеш честен вече е събитие и чест е днес да бъдеш ти сплетник. Аз мразя счупени крила да виждам, изпитвам жал, но само към Христа. Насилието както ненавиждам, така и ненавиждам слабостта. И мразя се, когато се страхувам. Когато бият някой без вина. Когато във душата ми нахлуват и в нея храчат своята злина. Аз мразя - и манежи, и арени - там сменят милиона за петак. Дори след най-големите промени аз няма да ги заобичам пак.”

“Понякога се пробуждах посред нощ, с пресъхнала уста, и преди още да изплувам от съня, нещо ми пошушваше да заспя пак, да се гмурна обратно в топлината, в безсъзнателността като в единствено затишие. Но вече си казвах: „Просто съм жадна, достатъчно е да се изправя, да ида до умивалника, да пия вода и пак да заспя”. Ала щом станех, щом видех в огледалото собствения си образ, смътно осветен от уличната лампа, щом хладката вода започнеше да се стича в гърлото ми, тогава отчаянието ме завладяваше и с истинско усещане за физическа болка си лягах отново, зъзнейки. Просвах се по корем, обхванала глава в ръце, и притисках тяло о кревата, сякаш любовта ми към Люк бе горещо и смъртоносно животинче, което в бунта си бих могла да премажа между кожата си и чаршафите. И битката се разразяваше. Паметта, въображението се превръщаха в жестоки врагове. Лицето на Люк, Кан, какво е било и какво би могло да бъде. И неспир отпорът на тялото ми, което бе сънено, на разума ми, който бе отвратен. Вирвах глава, съставях уравнения:”Аз съм аз, Доминик. Обичам Люк, който не ме обича. Несподелена любов, задължителна мъка. Точка.”