“..не се отмиват от очите ми - очите ти,от устните ми - устните ти,от дланите ми - дланите ти,от сърцето ми - сърцето ти.За тази болкаизвор изцелителняма.”

“Не смеем да се срещаме. Не смеем да се гледаме.Не смеем да си проговорим. Потеглят ни внезапно стъпките,но недостигнали, замръзват.Насочват се зениците,ала светкавично се отлоняват.Запалят се в сърцето думи,но стигнали до устните,изгасват.Сами сме крепостни стегни издигнали,от минали,неанулирани години,от любовта,от загубата,от животаи съдбатана скъпи,на любими хора.Стени непоклатими.А в тайните води на мисълтаръцете ни,като на тънещи,се диряти отмаляват,с крайчеца на пръститеда се докоснат.Но устните мълчат.Мълчат - да не излъжат.И всеки в крепостта сисе затваря.”

“ВикВъв тази стая - тясна, тъмна, нискаумирам от неизцерима рана,че аз не съм възлюбена и близка,ни чакана от някого, ни звана.А искам само, само да обичам,жадувам искроструйно, светло вино;от всяка тъмна мисъл се отричам,край своя враг беззлобно ще отмина.И искам щедро, волно да отдавамтова, що в мен гори, трепти и пее,и в пищни празненства да разлюлявамнад скъпи гости звънки полилеи.Че мойта младост, огнено пламтяща,и моята душа на чучулига,и моето сърце животрептящо -като вихрушка над света ме вдигат.”

“Не, нееееееееееееееееееееееее мога повече.Някой ме хули от страх да не би виновната да си ти, ме хулиш на свой ред. Нямаш ли тази мембрана, наречена обич, отчаяна обич, която вярва. Ми вярва... Ти какво от това, от всичко това си направила, си постигнала?”

“За две ръцеЗа две ръце, протегнати насреща,земята бих до края извървял.За две очи като звезди горещи, аз цялата си топлина бих дал.За две слова, от мене вдъхновени,най-хубавите думи бих редил.За две сълзи, изплакани за мене,аз всички океани бих изпил.Как малко исках аз - по зрънце само,по капка от далечен, чакан дъжд.А ти дойде като небе голямаи всичко ми донесе изведнъж.Донесе ми от вятъра заръка,пожари звездни, за да не тъжа,от мъка - песен, а от песен - мъка,и аз не зная как ще издържа.При тая среща - ранна или късна,на тоя огън - древен или нов.Ако сърцето ми сега се пръсне,едно помисли - било е от любов.”

“СрещаМене ми е странно - ето те пред мен,мене ми е жадно - гледам те пленен,мене ми е страшно - дишаш ти за мен, -мене ми е тъмно, тъмно в ясен ден.Викнал бих от болка - времето лети,викнал бих от ужас - ще отминеш ти:сън в съня е сбъднат - миг след миг лети,няма да се върнат сбъднати мечти.”

“На майка миМамо.И аз ще се завърна, както винаги.И както винаги, най-неочакванопрозореца ти ще изпълня в тъмното -не ставай изненадано от стола си.Не падай във ръцете ми -погледай меи позволи ми да сваля палтото си.Да насека дърва и във нозете тида коленича - да запаля печката.Над куфара ми се склони усмихнато.Над дрехите ми, книгите ми, мислите.И докосни ги, моля те, накарай меотново да обикна тежината им.Не се страхувай - пристъпи в душата ми,прозорците й избърши, пред някогогостоприемно разтвори вратите й -върни на огледалото й блясъка.И изпълни и счупените съдовесъс сребърната влага на очите си,за да живея - за да нося винагивъв мислите си твоето присъствие. Мамо,не остарявай, моля те, и никогане вярвай през деня на огледалото.В очите ми се гледай непрекъснато,Съпротивлявай се срещу тъгата си.За здравето си се бори отчаяно.И защищавай, моля те, душата сиот бръчките, от пясъка на времето.Не казвай, че е суета - понякогаси освожавай със червило устните...И не умирай - заповядвам ти! -до края.До края съществувай във живота ми!Явявай се в най-страшните ми сънищасъс бялата си рокля -съзерцаваа меот погледите на жените - тихите...Да се обърна стреснато след някояи да те видя във дъжда -в прозорците,в балконите, в дърветата и в себе си.Мамо. Не ме изоставай,мамо.”